Мислех си, че разказа е на пръв поглед регистрация на нещо станало. Един срив, нарушил равния ход на всекидневието, един сблъсък, една сполука, една погрешна стъпка, една промяна.
Това е зародишът на всеки разказ. Но случката е само причината, която прави видим за нас един образ, който е съществувал невидимо и преди да го проявим на хартия.
Така че не се грижи за случките, те сами ти идват насреща, по-добре трупай човешки образи.

Той вдигна поглед и видя най-обикновено лице. И мистър П…, чийто житейски занимания се свеждаха до пиене и жени, имаше такова лице. Такива бяха лицата на хората, които нито за миг не можеха да останат насаме със себе си. Лицата на уморени хора, неосъзнаващи умората си. Лицата на изплашени хора, неподозиращи собствените си страхове.
Гризеше ги неосъзнато безпокойство, превърнало се във важна част от живота им. Принуждаваше ги да търсят какви ли не психологични щитове, за да се укрият зад   тях.
Забавленията отдавна не помагаха. Цинизмът също. Скептицизмът не действуваше за дълго и хората се потопяваха в илюзии, измисляха си друг живот, друго време и друго място.
Седяха с часове в кината и пред телевизорите или пък си съчиняваха хипотези в различни клубовете. Докато се правеха на някой друг забравяха за себе си.

Какъв страхотен удар! Сякаш огромна скала се бе стоварила с грохот върху празното  място.
— Нещо се случи! — развълнувано извика един хлапак и изтичва нататък, за да види по-добре.
В търговския център се бе събрала тълпа. Една кола се бе изплъзнала и сега стоеше на тротоара. Витрина от дебело стъкло бе разбита.
Момчето ми лежеше на земята. Крещеше от болка и страх, разперило ръце и крака в неестествена поза, а от раните и по лицето му струеше кръв. Тя се стичаше през ръкава на ризата му. Изведнъж ме видя и протегна към мене ръка. Беше обзето от паника. Аз също.
— Татко!
Момчето ми умираше. Невероятен ужас. На лицето му се четеше изумление. Не можех да издържа това. И то не можеше. Притисна се към мене. Молеше ме с поглед да му помогна. Писъците му бяха пронизителни. Не можех да гледам спокойно такава агония, такъв страх. Трябваше да направя нещо. Притисках лицето му още по-силно към гърдите си. Прегръщах го с двете си ръце. Стисках го здраво.
Някаква пелена ме обгърна…Когато дойдох на себе си седях в болницата.
— Смъртта — каза лекарят — е настъпила вследствие на асфиксия. Момчето е било задушено. Има повърхностни разкъсвания по главата и лицето, ожулване на бедрото и дълбока рана на ръката. Нищо повече. Дори далакът му не е бил засегнат.
Това ме изтръгна от унеса. Нещо влажно изпълни очите ми. Не се задържа там, а бавно тръгна по бузите ми и започна да се стича като внезапно избликнал извор…
– Каква нелепост, – едва отрониха напуканите ми устни, – Тони-ииии, – изтръгна се мощен вик от гърдите ми….

Има една интересна история с Чърчил. Трябвало да говори по радиото, но закъснявал и повикал първото такси, което му се изпречило на погледа.
Вече било тъмно, а шофьорът не го познал и отказал да го вземе.
– Но как така? Нали сте на работа! — възмутил се старият държавник.
– След малко по радиото ще говори Чърчил,— рекъл шофьора, — искам да отида някъде и да го чуя.
Чърчил се разтопил от удоволствие. Извадил една лира и я подал на шофьора. А той, като видял парите, се ококорил:
– Много му здраве на Чърчил! Сядайте, ще ви закарам.

Близо до кралския дворец се събрали влюбени, за да помогнат на цветето на любовта да разцъфти.
Настанал тържествения момент. Феята на любовта посяла семе в земята.Зазвучала нежна музика. Стотици младежки очи, затаили дъх, наблюдавайки как от земята изниква стръкче, а на него имало пъпка. Феята махнала с криле и възкликнала:
– Кажете най-прекрасните думи за любовта, тогава цветът ще разцъфне и вашата любов ще цъфти с него!
Напред излязъл най-смелия юноша и казал:
– Любовта е катонебето събрана в един поглед!
На цветето се появили първото крехко листенце.
– Любовта е като океан събран в една сълза! – Казало второ момче.
На цветето се оформило и второто листенце.
– Любовта е като буря в един дъх
– Тя е като мълния при едно докосване!
– Любовта е вечност събрана в един миг!
Един след друг всички изказвали красиви думи за любовта. Все повече листенца се отваряли от цвета, изпълвайки въздуха с аромат. Накрая всички думи били изказани, но цвета не се отворил до края. Изведнъж той отпуснал глава и неговите листенца потъмнели. Тълпата замряла. Едно момиче дотичало до цвета и промълвило:
– Ако ти умреш, аз също ще умра без любов.
При момичето дошъл юноша, прегърнал я и обещал:
– Аз няма да позволя да умреш.
Изведнъж цветът повдигнал глава, а листата му заблестели по-ярко от всякога.
– Думите за любовта са хубави, но любовта е повече от тях, – прошепнала феята на любовта.