Павел и Христо вървяха заедно по алеята в парка. Те току що бяха излезли от богослужението в църквата.
Една случайност ги събра. Павел беше в много тежко положение и Христо му помогна. От тогава са неразделни.
Още от самото начало на запознанството си, разбраха, че посещават една и съща църква, но нищо не знаеха един за друг, нито се бяха видели преди.
– До сега разбрал ли си нещо за Исус, което не си очаквал? – попита Павел приятеля си.
Христо се замисли за момент, а след това каза:
– Преди да повярвам, си представях Бог като някой, към когото се обръщаш, когато си в беда. Смятах, че човек не трябва да прекалява в молитвите си, защото може да стане досаден.
– А аз си мислех, че моите молитви са по-незначителни от тези на по-опитните християни, – засмя се Павел.
– Представях си общуването с Бога, което трябва да се осъществява според инструкцията; „Използвай само в спешен случай“, – продължи Христо.
– Сега , когато израствам във вярата си, – каза Павел, – отношенията ми с Бога се задълбочиха.
– Вече съм напълно убеден, че Бог иска да бъде част от моя живот 24 часа, седем дни в седмицата, – каза съвсем уверено Христо.
– Ние сме създадени, за да познаваме Твореца си, – възторжено възкликна Павел.
– Все още ми е трудно да проумея, как Създателят на цялата вселена иска да общува с мен, – каза колебливо Христо, – но знам със сигурност, че Бог ни обича безкрайно.
– Знаеш ли как трябва да отговорим на тази любов? – попита Павел със светнали очи.
Христо замълча, той чакаше да чуе какво ще каже приятелят му по въпроса.
– На тази любов можем да отговорим с молитва, размишления върху Словото Му и непрестанно да се стремим да живеем богоугоден живот.