Сашо се качи в колата и потегли. Бе решил да прекара няколко дни в планината. Искаше да се уедини.

Мислите, които подхранваха тревогите му, се промъкнаха неканени и …

– Край, – въздъхна тежко Сашо. – Толкова очакваното ми време за покой и мир изчезна, а се надявах, че съм оставил проблемите си у дома.

Сашо не се отказваше толкова лесно. Той започна да се моли.

В главата му изплува стихът:

„Не се безпокойте за утре, защото утрешният ден ще се безпокои за себе си. Всеки ден има достатъчно свои грижи“.

– Това е, – каза си той. – Притеснявах се какво може да се случи и това разрушаваше обещания от Бога мир за настоящето. Тревогите не постигат нищо. Те само ме разсейват да следвам Божията воля.

Бог знае за „утрешните“ проблеми, така че можем да Му се доверим, че ще ни помогне да се справим с тях, когато възникнат.

Ако нашите тревоги се материализират, ще можем да се справим с тях с Божията помощ в този момент.

Но засега нека се фокусираме върху Божието присъствие, което ни помага с тревогите „на днешния ден“.

Двама приятели Стефан и Атанас пътуваха през проход високо в планината.

Натъкнаха се на тяло лежащо в снега. В него имаше още живот.

– Да помогнем на този човек, – предложи Стефан.

– Ще загубим живота си, ако се натоварим с него, – смръщи вежди Атанас.

– Не можем да оставим човека да умре в снега, – състрадание се изписа на лицето на Стефан.

– Аз тръгвам. Както искаш така направи. Щом желаеш влачи го, но с него и ти ще умреш.

Двамата се сбогуваха.

Стефан вдигна замръзналия на гърба си. Едва го носеше, но не се отказа.

Постепенно топлината на Стефан, която се увеличаваше с напрягането му, затопли измръзналия човек. И той се съживи.

Скоро двамата вървяха един до друг.

Настигайки Атанас, го намериха мъртъв, замръзнал от студ.

Крум отбеляза:

– Когато се изкачваме на планината, осъзнаваме две конкуриращи се сили: закона за гравитацията и закона за фотосинтезата.

– Изкачването е по-трудно, защото тежестта на нашата маса е постоянно придърпвана надолу от гравитацията. За щастие, Бог е създал и закона за фотосинтезата, който кара всички живи същества да се стремят към слънцето, – добави Слави.

– Забележи, – Крум вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – Ако фотосинтезата не беше по-мощна от гравитацията, всичко щеше да се срути под собствената си тежест. Нямаше да имаме храна за ядене и животът щеше да престане да съществува.

– Как мислиш, защо дърветата, тревата и растителността не са сплескани от закона за гравитацията? – попита Слави.

– Защото фотосинтезата е по-силна! – бързо отговори Крум. – Дърветата и цветята се покланят на Бога, докато се издигат все по-високо всеки ден. Минералите, водата и хранителните вещества от почвата са създадени с една цел, да им се даде повече маса, за да достигнат до слънцето.

– Като се замисля, това ми звучи невероятно, – повдигна вежди Слави.

– Всичко, което Бог е създал, се стремя към Светлината, – широка усмивка се разля по лицето на Крум.

– Това е невероятно! – възкликна за втори път Слави. – Въпреки силата на гравитацията, която ме дърпа надолу, въпреки болката, смъртта и агонията, които съм преживял по време на изкачването, аз се радвам на закона, действащ в мен, който ме дърпа нагоре, все по-високо и по-високо. Против волята ми. Против тежестта ми. Против собствената ми преценка. Против здравия ми разум. Има висш закон, който ме дърпа нагоре.

– Всяка скала, която изкачваме, ни позволява да погледнем назад с удивление и поклонение. Всяко плато, което оставяме зад гърба си, ни кара да паднем по лице и да благодарим на Бог за Неговото слово. Когато се изкачваме, ние стоим на изпитана истина и не можем да не ѝ се радваме, – обобщи тържествено Крум.

Ана обичаше да се разхожда в планината, която бе близо до тях. Когато тръгваше на поредната си разходка майка ѝ я предупреждаваше:

– Внимавай за змии.

Ана не се страхуваше от тях. Тя сама бе убила една. Бе видяла как други също убиваха змии.

При убиването на змията Ана бе забелязала нещо интересно.

След като змията беше убита, тялото ѝ продължаваше да потрепва до залез слънце.

– Главата ѝ беше смачкана и тя бе безсилна, но гърчещото се тяло на мъртвата змия беше достатъчно, за да ме държи на разстояние, – споделяше Ана с приятели. – Едва след залез слънце най-накрая щеше да лежи неподвижно.

От възкресението на Исус Христос сатана е победен враг. Главата му е смачкана.

Когато се стремим да се изкачим по-високо в нашата вяра, служба и познание за Бог това, с което се сблъскваме, е просто потрепване на неговото победено тяло.

Но идва залез!

Един ден потрепващото тяло на онази стара змия, дявола, ще бъде унищожено.

Дани и Роси посетиха едно малко село далече в планината. Там се запознаха с Марта, която бе построила дома си от кал и клони. Бе направила и люлка от пръчки за своите деца.

В домът ѝ нямаше столове и маси. Марта приготвяше вечерята на колене пред импровизираното огнище, където пъхаше клони събрани през деня.

Тя събра децата си и започнаха да пеят хванати за ръце. Дани и Роси ги последваха.

Всички в малката колиба се радваха като едно семейство и излъчваха благодарност.

По-късно Дани сподели впечатленията си от това гостуване:

– Те така благодаряха, сякаш притежаваха света.

Роси се засмя:

– Радостта не зависи от обстоятелствата, а от това, което е в сърцата ни и как приемаме нещата около себе си.

– Е, да, – съгласи се Дани, – това семейство познаваше само своя си начин на живот и бяха благодарни и щастливи от това, което имаха.

– Днес се наслаждаваме на модерни удобства и на най-нови технологии. Храним се по три пъти на ден, дори и повече, но малцина от нас са се научили да бъдат доволни, – констатира тъжно Роси.

– Така е, – плесна с ръце Дани, – ние сме постоянно оплакващи се и мрънкащи хора. Добре е да бъдем като това малко семейство, което приемаше с благодарност, това което имаше.

Когато сме вкоренени дълбоко в Христос ние изобилстваме в благодарност.