Беше едва средата на април, а слънцето жареше тъй немилостиво, като че наближаваше края на света.
Дърветата от двете страни на пътя се бяха окичили в своите бели и розови премени и от цъфналите им корони се носеше песента на пчелите.
Край пътя надничаха жълти иглики, синчец и  зелен кукуряк. Тук-там се мярваха и отрупани с цвят люлякови храсти.
Хиляди птички се надпреварваха да възпяват пролетта. Наоколо се носеше мирис на цветя, на влажна пръст и млада трева. Това е вечно младият аромат на пробуждащия се живот, който изтича от набъбналите кълнове в земята и от разпуканите пъпки на дърветата.

Искате ли да чуете песента на позитрона? Италианският инженер Доменико Вичинанца е готов да реализира тази мечта.
Този човек е експериментирал с вулканична активност  и даже е свирил древногръцка музика с „Оркестър на забравените звуци“. Сега го влече субатомния свят на мъгливи и капкови камери – предшественик на съвремения  детектор на частици.
Облачната камера е изобретена през 1895 г. от шотландския физик Чарлз Томас Рийс Уилсън, който е работил в известния Кавендиш лаборатория в университета в Кеймбридж. Уилсън се интересувал от метеорологията, искал да възпроизведе  кондензация на облаци в лабораторията. Той напълнил херметически затворен съд с въздух наситен с влага. Поради адиабатното разширение температурата паднала и се извършила кондензация.
Изследователят изучавал процеса, при който йони стават ядра на водни капки и дори фотографирал капките. През 1910 г. той осъзна, че може да използва своето устройство за откриване на заредени частици, тъй като те оставят  йонни следи и водни капки, когато минават през газа.
Така Уилсън пръв в света, успял да снима следите, оставени от алфа-и бета-излъчване. Ако в камерата на Уилсън се създаде магнитно поле положително и отрицателно заредени частици се насочат в различни направления.
Мехурчестите камери се основават на същите принципи, но с едно изключение, те са пълни не с пара, а гореща течност. Когато субатомни частици се сблъсква с ядрото ​​на един от атомите на течността, става изпарение и се получава крехък мехур.
Г-н Вичинанца експериментирал с алгоритми за озвучение на „тихите“ процеси и приложил същия метод към позитрона. Композиторът се стремял, колкото може по-точно да пренесе следите на частиците на нотната  стена. След това  г-н Вичинанца съчинява мелодия и преписва кода на специален софтуер за хармонизиране на резултата.
Според него, следите оставени от частици и античастици, трябва да се изразят в две симетрични мелодии, разходящи в противоположни посоки.
Г-н Вичинанца не е първия композитор, вдъхновен от физиката на елементарните частици и който ползва алгоритми за озвучаване на естествените процеси. Миналата година Алексис Кърк от Университета на Плимут от лабораторията Ръдърфорд –  Епълтън е съчинил дует за виолончелист и радиоактивни субатомните частици, произведени в камерата на Уилсън.
През тази година се е състояла премиерата на симфонията „Алтернативна енергия“, написана от Мейсън Бейтс, композитор на Чикагския симфоничен оркестър, вдъхновен от звуците на Националната ускорителна лаборатория „Енрико Ферми“.

Може би не знаете, но известна част от живота си Михаил Глинка е прекарал в Швейцария. Там той е създал голяма част от произведенията си.
Заселвайки се в един от кантоните на Женева, място предпочитано от британци и руснаци, ограничил посещенията в дома си особено за сънародниците си. Дразнел се от празните приказки съпровождащи салоните за срещи, за него това било губене на време. Мразел натрапчивото поведение на младите и за това едва ли би приел с радост такъв посетител. През този период името му било доста известно в музикалните среди и неговия дом бил често окупиран от нежелателни поклонници.
Един ден го посетил млад човек, негов сънародник. Разбира се и на него му било отказано учтиво от слугата среща с композитора. На въпросите си младежа получил уклончиви отговори, че Глинка е заминал за някъде и не се знае кога ще се завърне.
Примирено младия човек се обърнал и тананикайки някаква песничка си тръгнал.
Глинка, който през цялото време стоял скрит зад вратата и слушал разговора на младежа със слугата, изведнъж променил намерението си и накарал верния си служител да догони момчето и да го покани вътре. След като младежа влязъл в дома му, композитора се извинил, че не приема хора свързани с музиката му, но такъв човек като него той отдавна чакал. Момчето било озадачено, но с радост приело възможността да поговори с този популярен мъж.
Приключвайки обяда, на който бил поканен младият човек, композитора го помолил да му изпее песента, която си тананикал, когато му била отказана визитата и си тръгнал. Младежа не помнел дори дали е тананикал нещо, но искайки да угоди на великия композитор изкарал целия си репертоар от опера до леки песнички, които се изпълнявали в заведенията. Отчаян от усилията си момчето запяло стара руска песен. Очите на композитора светнали, а ръцете му бързо записали върху партитура веселата песничка.
Така в произведенията на великият руски композитор се появила старата, руска, хороводна песен „Камаринская“, която познава всеки един от нас днес.