Една жена се отдели от множеството и изтича напред към Даниела. Това бе Дора. Тя беше дванайсет години по-голяма от Даниела, но те бяха силно привързани една към друга.
Дора беше интересен човек. Авантюристка, озоваваща се в средата на страхотни и невероятни приключение. Беше напълно независима и никой не ѝ държеше сметка какво прави и къде ходи. Тя бе всичко онова, което Даниела не беше, но много ценеше.
Дора бе облечена в избелели джинси и сива тениска. Вятърът развяваше кестенявата ѝ коса. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Тя прегърна Даниела и не искаше да я пусне.
Даниела трепереше. С Дора тя се чувстваше в безопасност. Обърна се назад към обхванатия в пламъци автобус и ѝ прилоша.
Тълпата я наобиколи и въпросите заваляха.
– Какво стана?
– Колко души имаше в атобуса?
– Колко от тях успяха да се спасят?
Даниела се беше уплашила и не знаеше към кого да погледне.
– Удари ни някакъв голям камион, – гласът на Даниела звучеше глухо. – Имаше още педнадесет до осемнадесет човека в автобуса.
– Познаваш ли някой от пътуващите? — попита я един едън мъж с навити ръкави над лактите.
Този автобус нямаше точно разписание, минаваше в интервал от …. до. Билетите не се резервираха предварително. Нямаше списък на пътниците.
Всяка информация, която можеха да съберат от спасените хора бе добре дошла, както за близките, които очакваха роднините си, така и за полицията.
Даниела не познаваше никого, тя пътуваше сама в автобуса. Цялото ѝ тяло продължаваше да трепери.
– Бях седнала близо до задната врата, – каза Даниела. – Почти всички заемаха предните седалки.
Тълпата се насочи към следващите оцелели.
Пристигна пожарната и започна да гаси огъня обхванал автобуса. Всички се бяха оттеглили назад, резервоара на автобуса все още не беше избухнал.
Даниела се опита да си представи хората, която бе зърнала, когато се качи и минаваше назад, но образът бе смътен.
Чуваха се викове и плач между хората. Смъртта отново бе прибрала своите жертви. мъката и болката тегнеха като олово на това място.
