Димо и Нестор вървяха по алеята и си говореха. Времето днес бе чудесно, за това бяха излезли да се поразходят.

– Днес всеки носи своята мъка и болка от нанесените рани, особено ако не може да прости, – сподели Димо.

– Всичко това е като големия камък, който покрива гроба на Исус, – илюстрира случая Нестор.

– В какъв смисъл? – свъси неразбиращо вежди Димо.

– Рани като тези ни затварят в духовен гроб, – опита се да поясни Нестор.

– Е, може да се приеме и така, – уклончиво се съгласи Димо.

– Ако в страданието ни нашата болка е обединена с Неговата болка, тогава историята не свършва дотук, заключена в нашите гробове, – Нестор започна да обяснява по-подробно.

Димо в отговор само вдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Земетресението на Господното възкресение отваря гробовете ни. Освобождава ни от болката и горчивината, които ни държат в изолация един от друг.

– Неговата любов, която разтърсва земята, търкулва камъните, ни освобождава и призовава в утрото на новия ден, – възкликна Димо, разбирайки какво иска да му каже Нестор.

– Така в тази нова зора, ние се събираме отново с нашите братя и сестри, които също са били затворени и наранени, – поклати глава в съгласие Нестор.

– И сега какво следва? – предизвикателно с лека усмивка Димо погледна приятеля си.

– Както Мария Магдалена, ние трябва да „тръгнем бързо“ и с радост, да разкажем на другите какво е направил Господ.

Беше обяд. Земята бе погълната от тъмнина. Хората присъстващи на екзекуцията бяха напрегнати. Чувстваха се уязвими.

Някой плахо се обади:

– Помните ли, когато го арестуваха, какво каза?

Множество уплашени, но любопитни погледи се отправиха към обадилия се, а той прошепна напрегнато:

– „Сега е вашият час и властта на тъмнината“.

Друг в тълпата роптаеше:

– Защо се случва всичко това?

В известен смисъл те трябваше да знаят отговора на този въпрос.

Смъртта на Исус бе настъпила по време на празнуването на Пасхата в Йерусалим. Празник, се провеждаше всяка година.

Това бе времето, когато евреите си припомняха, последното бедствие, което Бог изпрати над Египет.

Преди да дойде ангела на смъртта и да донесе смърт на първородните синове на египтяните, беше тъмнина над цялата земя. Само защитените от кръвта на пасхалното агне се събудиха на сутринта и намериха първородните си невредими.

Тук имаха по-голям изход от първия.

Тъмнината предшестваше смъртта на Христос, който беше съвършеният без никакъв недостатък Агнец. Той не носеше заместителна жертва освен Себе Си.

Самият Исус бе жертвата. Той бе Агнето.

Тъмнината на Божия съд нямаше последната дума.

Исус стана грях, изпитвайки пълната ярост на Божия гняв.

Така ни се отвори път към Божието царство, където пребивава Неговата „чудна светлина“.

Има ли друго в този свят, чрез което да се демонстрира колко истинска е Божията любов към грешниците и колко реален е нашият грях пред Бог?

Димитър се връщаше от работа. Днес бе много натоварен и се чувстваше доста уморен.

Както вървеше, забеляза на тротоара едно мършаво дете. Бузите му бяха хлътнали. Вероятно скоро не бе яло нищо.

То бе в дрипи. Трепереше. Беше му студено.

Димитър се разстрои и се обърна към Бога:

– Господи, защо позволяваш това дете така да страда? Направи нещо.

В отговор той чу любящ, но строг глас:

– За това изпратих теб.

Мъжът бе проявил състрадание на думи, но не и на дело.

Нима ще остане невъзприемчив към призива свише?!

Тази история ни учи, че винаги трябва да сме готови за действие, за да откликнем на нуждата пред очите ни. Само така ще бъдем плодоносни.

Един ден двамата внука на дядо Петър го наобиколиха и започнаха да го питат, както обикновено, когато го видеха.

Двете момчета бяха много любознателни и очакваха интересни отговори от стареца. За тях той бе голям мъдрец.

– Дядо, нас ни учат, че трябва да имаме определено време за молитва, а ти защо не спазваш това правило? – попита Христо.

Старецът се усмихна и започна да обяснява:

– Царят определя часове за приемане на слугите си, които идват при него с лични молби….

– Дядо, но ние не се молим само за себе си, – прекъсна го припряният Николай.

– Тези, които идват при царя по свои лични или държавни дела, ще им се поставят ли срокове? – Христо попита, накланяйки главата си на една страна.

Момчето май бе се досетило само за отговора, но нещо му убягваше.

– Ето тук е разковничето, – поглади бялата си брада дядо Петър и замълча.

– Хайде не ни мъчи, – нетърпеливо подскочи Николай. – Изплюй камъчето.

– По царските въпроси можете да се явите пред Владетеля по всяко време.

Валеше. Всичко бе мокро и подгизнало. Борис и Богомил се бяха приютили в една изоставена беседка и се радваха, че вътре поне не капе.

Двамата щом се съберяха започваха да спорят и винаги намираха за какво.

– Лошо ли е да има контрол? – Борис подскачаше от крак на крак, спомняйки си, че скоро бяха говорили на тази тема и Богомил не бе на същото мнение.

– Не сме тъпи роботи, та някой да ни насочва и контролира, – настояваше на своето си Богомил.

– Виж, – размаха неспокойно ръце Борис, – контролът създава спокойствие, а ако няма такъв, се ражда страхът.

– И тогава какво правим? – наежи се Богомил. – Стремим се да контролираме всичко. Да, ама не можем.

Борис се чудеше какво да вметне като отговор, когато Богомил настървено продължи:

– Сигурността е жесток измамник. Човек може да натрупа много пари и да ги изгуби само за няколко часа. Ето Мирон фанатик е на темата здраве. Яде само ядки и зеленчуци, но е болен от рак. Забележи, най-стресираните хора са маниаци на контрола.

– Искаш да кажеш, че не можем да поемем контрола? – попита Борис , повдигайки рамене.

–Защото той не ни се полага, – натърти Богомил.

– И какво е разрешението според теб? – Борис погледна предизвикателно Богомил.

– Вместо да търсим пълен контрол, по-добре е да се откажем от него, – усмихна се Богомил.

Двете момчета дълго време се гледаха изпитателно.

Накрая Богомил заключи:

– Като не можем да управляваме нещата, да ги поверим на Бога.