Настана голяма суша. Това бе удар за много семейства.

Станчо глава на семейство Мелникови скоро установи:

– Водната помпа в дома ни е спукана.

Марта домакинята на тази къща каза със съжаление:

– Нямаме достатъчно пари, за да си купим нова.

Малката Ана предложи:

– Хайде да се помолим за дъжд.

Молиха се, но така и не заваля.

Семейство Сотирови им бяха съседи. Те имаха помпа с достатъчен запас от вода.

Милен Сотиров виждайки безизходицата на съседите си повика Станчо и му предложи:

– Елата и взимайте вода от нас, колкото искате.

И така всеки ден двамата братя Крум и Петко носеха кофи с вода от съседите, докато премина сухия период.

Бог не отговаря на молитвите ни по начина, който искаме или очакваме.

В случая не заваля дъжд веднага след молитвата, но Господ даде отговор на нуждата чрез доброжелателни съседи.

Бе студен ден. Марин чакаше на опашка в магазина.

– Мразя да чакам, – каза си той.

Въздъхна дълбоко и през главата му минаха всички нежелани чакания:

– Отвратително е да бъдеш на опашка пред лекарския кабинет.

– Непоносимо е, да чакаш до телефона, обещано обаждане.

– Нетърпение спрямо инвестиции, направо те подлудява.

– А колко бавно растат семената.

– Ами отговорите на молитвите …

– И за всичко това трябва да се чака, – махна с ръка и продължи да мърмори недоволен. – Чакането е толкова трудно, особено когато трябва да чакам Господа.

По този повод баща му каза един ден:

– Понякога ни се струва, че Бог действа много бавно, но това може да е тест за твоята вяра.

Ако сме нетърпеливи и вземем нещата в свои ръце, ще имаме проблеми, а дочакаме ли Бога, ще бъдем благословени.

Точно на него ли трябваше да се случи?

Днес лекарят каза на Стефан истината за болестта на сина му. Това го разтърси силно.

Повечето негови колеги, когато чуха новината се опитваха да му съчувстват и изразяваха съжаление за ставащото.

Но се случи нещо много интересно, когато Стефан съобщи на жената, която се грижеше за сина му:

– Рени, Здравко има рак …

Жената се олюля, сякаш беше ударена.

– О, не! О, Здравко! О, Исусе Христе! Не, не, не … – извика тя инстинктивно.

Рени искрено оплакваше болката си пред Бога.

По-късно Стефан сподели:

– Това е най-добрият отговор, който съм получавал.

Някой бе видял болката и ужаса му. И този някой не се бе опитал да подобри емоциите му, а по-скоро ги изживя с него.

Реакцията на Рени в този момент му помогна изключително много.

Като християни можем да бъдем изкушени да омаловажаваме болката на другите или нашата собствена, стремейки се напред към щастливия край, но Исус е както решението на нашата скръб, така и нашият спътник в нея.

Можем да предадем скръбта и бремето си на Него, като помним, че имаме Бог, който плаче заедно с нас.

Симеон бе скръстил ръце пред гърдите си и мърмореше недоволно:

– Това живот ли е? Скапана работа.

Христо го подкрепи:

– Суров и на места миризлив, без всякакъв блясък.

Симеон продължи да негодува:

– Правя всичко възможно, за да се възползвам максимално от създалите се обстоятелства, но каквото и да правя, всичко се пропуква. Неприятности натискат от всякъде. На нокти съм от напрежение. Чудя се дали Бог има място за човек като мен?

– Ей, момчета, какво сте увесили нос?! – плесна с ръце Мая. – Отговорите ще намерите в Рождество, което е израз на безкрайната Божия любов към нас.

– Рождество, та Рождество, – намръщи се Христо. – Празникът свърши.

– Чуйте! – усмихна се Мая. – Няма място, където Божия Дух да не може да отиде. Има надежда и за най-закоравелия. Разстоянията нямат значение.

– Е, Той може да достигне всеки, но въпроса е как ние ще откликнем, – примирено призна Симеон.

– Любовта Му няма граници, – възкликна радостно Мая.

На лицата на Симеон и Христо изгря усмивка.

Кирил се гневеше постоянно. Ядосваше се на съпругата си, че не му сервира веднага, а той бе много гладен.

Възмути се от дъщеря си, която посред нощ му се обади по телефона и поиска:

– Ела да ме вземеш от партито, защото няма с какво да се прибера в къщи.

А за сина му да не говорим.

Кирил му каза:

– Оплеви градината.

Отговорът бе:

– После, сега имам работа.

Кирил често избухваше по един или друг повод. В него гневът извираше от егоизма му.

Това си бе сто процентов егоцентричен гняв.

Егоцентричен?

Това е гняв, когато искаш другите да отговорят на твоите изисквания веднага. С други думи казано избухваме, когато не получим, това което сме поискали на момента.

Всички малко или много се борим с такъв изблици на силни емоции, но не все гняв е грях. Егоцентричният е.

За това е необходимо, когато се гневим, да изследваме мотивите, които ни карат да постъпваме по този начин.

Не забравяйте, гневът е вятър, който угасва ума.