Един човек дошъл при един християнин и му казал:
– През последните 500 години, науката се освободи от църквата. тя рязко дръпна напред. И сега нашето научно познание надминава нашето морално развитие. От друга страна, църквата е имала на разположение, за да развие нашата нравственост.
– За да достигне до това осъзнаване, – казал християнина, –  човек трябва  с уважение да признава съществуването на всеки друг. Това води до определено отношение към човека, което е свързващо звено между вярата в Бога и нравствеността.
– Трябва ли непременно да има връзка между вярата в Бога и нравствеността? Каква е тя? Защо църквата за 2000 и повече години не ни е направила по-добри? Мисля, че светската мисъл много повече е допринесла за нашето усъвършенстване. Тогава църквата изпълнила е своето предназначение? С други думи, доколкото моралът произтича от вярата в Бог? Защо Църквата не успя, да ни направи високо морални същества?
– Уверен съм, – казал християнина, – че вярата в Бога трябва да следва нравствеността. Ако смятаме, че светът е устроен от някакъв брой принципи, това трябва да се отрази на нашето поведение.
– Какви са тези велики принципи?
– Любов, справедливост …

Човешко желание да направи всичко по най-добрия начин, но не за себе си, а за някои оценител, чието присъствие играе ключова роля. Първо, тези оценители са родители, учители, а след това работодателя, съпругата, колегите и обществото като цяло. Болезнената зависимост на човека от похвалите на другите е явно проявлението на този синдром.
Колко опасен е синдрома на отличника?
Странно е, но желанието да бъдем най-добрите във всичко, по-скоро е пречка, отколкото да помогне на човека в живота.
Първо „отличникът“ е твърде много зависим от чуждото мнение. Той може да стане прекрасен изпълнител, но там където трябва да се прояви самостоятелност, той се проваля.
Второ, „заразените“ със синдрома на отличника се страхуват да поемат ангажимент, опасявайки се, че няма да успеят да го реализират на нужното ниво и не ще получат желаната похвала.   Трето, тези хора обикновено са много взискателни към себе си и другите. Те трудно общуват и често остават сами. Ако успеят да създадат семейство, прекомерните им изисквания често са причина за семейни конфликти.
Четвърто, такива хора се страхуват да направят грешка. Те не умеят да падат. Отсъствието на похвала или наличието на критика ги води в състояние на апатия, която постепенно се превръща в депресия.
И накрая, ефективната дейност на „отличника“ обикновенно е снижена. В стремежа си да направят най-доброто, те неоправдано губят много време и енергия за несъществуващи детайли. Такива хора не са в състояние да правят разлика между необходимост и достатъчност.
Може ли да се преодолее този синдром?
Може! Разбирането и осъзнаването на проблема е вече малка крачка към неговото отстраняване.
И най-важното, такъв човек трябва да се научат да мисли за себе си като любящ и любим човек, независимо от това дали е извършил „отлична“ грешка или направи всичко както трябва. Той често трябва да си казва, че близките му го обичат и тогава, когато той е несъвършен.

На един учител много му харесвало, когато хората си признавали невежеството

– Мъдростта расте право пропорционално на осъзнаването на собственото невежество, – казвал той.

Когато го помолили да обясни какво има предвид, той отговорил:

– Ако откриете, че днес не сте така умни, както ви се е струвало вчера, то вие сте станали по-мъдри.