– От едно се страхувам, – казал един селски ковач,  – да хвърля материал на боклука.
Когато се закалява стоманата, първо я слагат в огъня, след това попада под ударите на чука, а след това се пуска в кофа със студена вода. Много бързо се разпознава нейната пригодност и се знае дали ще се поддаде на закаляване или ще се разбие на парчета по време на обработката.
Ако след един или два опита, че види, че не става, тя се хвърля в боклука и се продава за стотинки на килограм.
Така Господ ни изпитва чрез огън, вода и удар.  Ако аз не се подавам на изпитания, не искам да издържа закаляването или се окажа материал негоден за употреба, страхувам се, че ще ме изхвърли в боклука. Издържайки най-горещия огън очакваме благословение. За това нека ме изпита, та да стана като „злато“.
Святостта се изгражда в страдание. За да се настрои едно пияно е необходимо неговите струни да издържат известно напрежение. Така Бог ни настройва в тоналността на небесната хармония, ако издържим връхлетелите ни изпитания.

Главната армия на Навуходоносор се съедини с групата обсаждаща Ерусалим., а той самият поведе част от войската през равнината. Ярмут, Соко, Кеила и Гет градовете, които подкрепяха цар Седекия в бунта му, бързо паднаха. След това Навуходоносор изпрати отрядите си към Лахис, укрепление известно с двойната си стена.
За два дена пробиха първият обръч на стената. Вавилонците попаднаха на голям запас от дърва, събрани зад главната стена. Пренесоха дърветата към втората стена и подпалиха портите.
Маслото и смолата, които евреите бяха натрупали върху стената, за да задържат нападателите, се подпалиха и всичко това потече през града като огнена река. Скоро всички къщи горяха. Стените се осветяваха от разярилия се огън. Чуваха се женски писъци и детски плач зад дебелия облак от дим.
Градът изгаряше с жителите си. За него нямаше помощ и спасение от никъде.

Понякога необузданото въображение на Дони му създаваше главоболия. Веднъж при нас дойде една циганка, която се опита да ни продаде някакви диви плодове. Те приличаха на едри сливи. Спас беше живял в тоя край осемнадесет години и знаеше много добре, че тези плодове не се ядат, но без да мисли, тъй просто на шега каза:

– Никога не съм виждал такива плодове.

Това беше достатъчно за Дони. Той започна да хвали разгорещено тези „прекрасни“ плодове и колкото повече ги хвалеше, толкова повече се увличаше и възхищаваше:

–  Ял съм хиляда пъти от този плод. Трябва само да се свари с малко захар и се получавало нещо, което по вкус няма равно на себе си никъде по земята.

Той говореше само защото му правеше удоволствие да се слуша как говори. Но Спас го прекъсна и го попита:

– Защо не си купиш от тези плодове, щом са толкова вкусни?

Дони онемя за секунда-две. Беше хванат натясно, но той никога не се предаваше. Не беше от тези, които са готови да отстъпят и да признаят, че не са прави. Даде си вид, че е много радостен, задето му се удава възможност още веднъж да хапне от този толкова вкусен дар божи. Той да отстъпи от думата си? Никога.

Убедена съм, че щеше да изяде тези плодове, дори да знаеше, че ще умре след това. Той ги купи и каза най-нехайно:

– Много съм доволен от покупката и ако вие със Спас не искате да опитате това божествено нещо, то си е ваша работа.

Следващите няколко часа бяха едни от най-интересните. Дони взе една празна газена тенекия, сложи я на огъня, напълни я до половина с вода и пусна вътре тия „прекрасни“ плодове. Щом водата завря, той хвърли в тенекията шепа захар. От време на време опитваше какво се е получило.

Постепенно плодовете се размекнаха и развариха, и Дони започна да ги опитва с лъжица. Загребваше с лъжицата, вкусваше и мляскаше от удоволствие, после се питаше:

– Дали не е трябва да се добави малко захар?

След това хвърляше още една шепа и продължаваше да вари. Захарта вървеше шепа след шепа, а Дони вече два часа опитваше този „компот“. Ние със Спас умирахме от смях, подигравахме му се, дразнехме го, занасяхме го, а той,  все едно че нищо не се е случило.

Накрая Дони заяви:

– „Компотът“ вече е готов, станал е идеален.

Той бръкна с лъжицата, вкуси, млясна с уста и се впусна във възторжени хвалебствия. После ни даде и ние да опитаме. Както можахме да се убедим, тоновете захар не бяха оказали никакво влияние на този киселоч. В него нямаше и следа от онази сладост, която захарта би трябвало да му предаде.

На нас една лъжичка ни беше предостатъчна, но сърцатият Дони, този безстрашен мъченик, гълташе и хвалеше, докато зъбите и езикът му изтръпнаха, а ние в това време умирахме от смях.

Следващите два дни Дони нито хапна, нито пийна нещо. Зъбите му бяха така изтръпнали, че нищо не можеше да сложи в уста си. Дори при поемането на въздух той потреперваше, но това не му пречеше да продължава да се възхищава от своя отвратителен „компот“ и да благодари богу за тези плодове. Това беше удивителна проява на твърдост.

Понякога искате нещо сладко, например шоколад. Предлагам ви рецепта за домашно приготвяне на шоколад.
Необходими продукти: 5 супени лъжици какао, 50 грама масло, 6-8 супени лъжици захар, 1 чаена лъжичка брашно, 5 супени лъжици мляко, 1/4 чаена лъжичка ванилия, смлени орехи или други ядки по избор.
Начин на приготвяне:
1. Смесвате какаото и захарта. Добавяте 1 супена лъжица мляко и разбърквате, докато се получи еднородна смес. Долейте останалото мляко. Поставете получената смес в тенджера и я сложете на среден огън. Оставете я да заври, като непрекъснато разбърквате сместа.
2. След като заври, добавете маслото, намалете огъня до минимум. И изчакайте сместа да заври.
3. Махнете тенджерата от огъня и през дребно сито прибавете брашното. Когато брашното напълно се разтвори, отново изчакайте да заври.
4. Отстранете сместа от огъня и изчакайте малко да се охлади. Сипете ванилията и разбъркайте добре.
5. Изсипете шоколада във формички за лед, като предварително ги намажете с мазнина.
6. По желание в шоколада можете да добавите добре смлени орехи или други ядки.
Приятен апетит!

Налудувахме се до насита. Сложихме дърва в огъня. Насядахме около камината  и се разприказвахме. Отначало говорихме само за глупости и си подхвърляхме иронични забележки по един или друг повод. Говорихме за училището, тъпите даскали и неусетно стигнахме до плановете за бъдещето ни.
– Няма да чакам последните изпити, – сподели лекомислената Пепи. – Ще се омъжа по възможност най-скоро.
– Но за кого? – подметна шеговито Мартин.
Така разговорът ни се насочи към брака.
– Какви качества според вас трябва да притежава бъдещия съпруг и съпруга? – започна смело Весето.
Изведнъж всички се замислиха. Павел отговори почти веднага:
– Трябва да е вярна!
– Трябва да готви много хубава, – извика Огнян, който горкия само за ядене си мисли.
– Трябва да обича книгите и децата, – много тихо каза Станислава.
– Искам да ме обича вечно. – въздъхна замечтано Пепи.
– Искам да има здрав дух в здраво тяло и много пари в банката, – заключи Петър.
Докато обсъждахме качествата на идеалният съпруг и съвършената съпруга, Тони се люлееше на стола с обичайната си надменна усмивка. Когато дойде неговия ред заяви:
– Според мен тя трябва да танцува хубаво. Да умее да флиртува и да не ми прави сцени, ако реша да се позабавлявам с някоя друга.
– Какви идиотщини! – възмути се Павел. – Ако сега имаш такива възгледи, какво ли ще стане с теб когато остарееш?
– Ще стане още по-голям циник и егоист! – извика раздразнена Станислава.
Всички укориха Тони за възгледите му.
– Вие сте глупаци, – отсече надменно Тони. – Държите се като децата. Човек трябва да гледа на живота реалистично. Това не ви е неделно училище в църквата, повярвайте ми.
Та ние бяхме само на седемнадесет години, а после какво щеше да стане с нас.