От подземните потоци се родили две красиви езерца. Те радостно запълнили две красиви земни раковини. Водата в тях  нараствала и всяко от тях трябвало да реши какво ще прави по-нататък. Докато се чудели, чули глас:
– Има два пътя, да станеш дълбок, но малък, превръщайки се в изворче, прозрачно като огледало или да се превърнеш в голямо и просторно водно пространство, разливащо се по повърхността на земята.
– Ще стана просторно и голямо, – решило едното езерце – та птиците в полета си от високо да ме виждат.
– Аз искам  да съхраня чистотата на водата си, така че да утолявам жаждата на всеки, – казало другото.
– Кой ще иска твоята вода, – усмихнало се първото езерце – ако трудно те намира из гъсталаците. Всички ще дойдат при мен, защото ще ме виждат отдалече.
Минали години. Първото езеро обхванало големи участъци от повърхността на земята. Никакви усилия не били необходими, за да го открият. Другото се вмъкнало в една пукнатина на земята и се промъкнало през кристалите на скалите. То станало мъничко, почти неразличимо в сянката на гъстата зеленина.
Дошло времето на голямото слънцестоене. От голямото езеро започнала да се носи неприятна миризма.То се покрило със зелен жабуняк. А малкото езерце, което едва се забелязвало, приело топлите слънчеви лъчи и станало още по-прозрачно и чисто. То заискряло с блясък и неподправеност. Колкото и малко да било, намирали го. Утолявало жаждата на хората и ги насищало със свежата си влага.
Под въздействие на слънцето процесите се ускоряват. Загниването става още по-бързо, а очистването излъсква до съвършенство.
Така става и с човека. Ако на него му стига само един повърхностен поглед върху нещата и не прониква дълбоко в същността им, той си остава сляп за истината.

Очите са огледало на душата. За много хора, цвета на очите, често е свързан с някои специфични качества, независимо дали са на любим или котка. Комбинацията сини очи с руса коса винаги привлича вниманието. В очите на околните такива изглеждат като истински ангели. Синият цвят в продължение на столетия се е смятал за символ на мира, чистотата, надежността и детската наивност.
В детските рисунки, народния епос, прозата и поезията сините очи надделява над всички останали. Те носи живот, мечти, щастие, късмет и мир. Навярно, най-сини са тези очи които излъчват любов.
От гледна точка на науката, цвета на очите зависи от наследствеността. Ирисът разположен зад роговицата на окото е добре снабден от кръвоносните съдове и от пигментните клетки, който определя цвета на очите. Хроматофорите са специални клетки, които произвеждат пигмента меланин, който започва да се оформя в новородено бебе и определя цвета на очите към 2-3 годишна възраст.
Известно е, че почти всички бебета се раждат синеоки. Колкото е по-голямо присъствието на меланин в клетките, толкова по-тъмен ще бъде цвета на очите. Меланинът е защитен ензим, необходим за защита на очите от ярката слънчева светлина. Нация със сини очи е склонна да живеят в северните райони, с кафяви очи – в районите с умерен климат, а чернооките – в близост до екватора и на север.
Генетиците са открили закон, според който гена на тъмните очи е винаги по-силен от този, който формира синия цвят.
Психолозите отбелязват, че притежателите на сини очи са емоционални, обаятелни, чувствителни, романтични, сантиментални и страстни. Те винаги се ръководели от чувствата си. Характерът им е непредсказуем и импулсивен. Те могат страстно да обичат и мразят, а ако водят война, непременно стигат до победния край. Винаги са взискателни към партньора.
Решителни и силни хора, които имат сини очи, често са надменни, високомерни и конфликтни. Между синеоките има и доста авантюристи. Лесно завързват приятелства, но и лесно ги прекратяват.

Казват, че границата между небето и земята е соленото езеро Салар де Уюни. То се намира близо до малкото селце Niaoyouni, в югозападната част на Боливия, на височина 3650 метра над морското равнище.
Това е най-голямото солено езеро в света, което се простира от изток на запад на 250 километра и от север до юг на 100 километра.
Вътрешната част е покрита със слой от сол достигащ 2-8 метра дебелина. През дъждовния период езерото се покрива с тънък слой вода и се превръща в най-голямото огледало в света. Разхождайки се по него имаш чувството, че ходиш по облаците.

Става дума за Александрийския фар. Построен е на острова срещу пристанището. Той е  бил чудо на технологията и архитектурата.
Проектиран е от малоазийския грък Состратос. По всяка вероятност е завършен през 279г. пр. Хр.
Издигал се е насред покрит с колонада двор и е имал четири етажа.
Квадратният долен етаж е бил осеян с множество прозорци и в него имало около 300 помещения, в които бил настанен обслужващият персонал. В центъра имало двойна спираловидна стълба, по която с помощта на машини се вдигало горивото.
Вторият етаж бил осмоъгълен и се заемал изцяло от спираловидната стълба. Над него се издигал кръглия трети етаж, след който идвал ред на самия фар.
На върха вероятно е имало някакво тайнствено огледало, което изпълнявало ролята на гигантска увеличителна леща, с чиято помощ се наблюдавали корабите на голямо разстояние. Същевременно  то можела да фокусира и насочи слънчевите лъчи към неприятелската флотилия и да я подпали.
Според една легенда византийският император искал да нападне Александрия, но се уплашил да не би „магическото огледало“ да открие и унищожи корабите му. За това изпратил свой агент, който спечелил благоволението на халифа и му казал, че под фара лежи заровено съкровището на Александър Македонски.
Халифът наредил сградата да бъде разрушена и преди жителите на града да успеят да се намесят, двата горни етажа, включително и магическото огледало, рухнали в морето
Оттогава фарът бил само жалък остатък от някогашното величие, а на върха му горял голям огън.
Днес от него е останало още по малко.