Есента с мощна крачка нахлу в ежедневието ни. Вятърът по цял ден гони и събира намръщени сиви облаци, готови всеки миг да се сбият. А стане ли това хвърчат искри, раздиращи небето и се изливат потоци сълзи от не успелите да се наложат в боя.
Листата постепенно се отказват от пъстрата си премяна и навличат нови жълти, червени и кафяви роби, навяващи тиха тъга по отминалото буйно лято.
Учителят по рисуване крачеше по мокрия паваж и поглъщаше всеки нюанс на промяната наоколо. Така в него се зароди желание да прикани днес учениците да нарисуват есента, такава каквато я виждат. Той ускори крачка и радостно влезе в клас.
Думите му бяха изпълнени с нежността и омаята, изпълнили сърцето му от докосването на есента. Учениците наведоха глави, съсредоточиха се в белите листове пред тях, а след минута десетки ръце отразяваха с четки и бои новото чудо сътворено в природата, наречено есен.
Едно момче тихо седеше на последния чин. То дълго време не посягаше към боите и четката, а съзерцаваше главите на съучениците си. Изведнъж нервно взе четката и с плавни движения, започна навярно да изписва нещо красиво с цветовете пред него.
В края на урока, то подаде рисунката на учителя, а там „подутинки“, приличащи на тракийски гробници, се мъдреха на фона на залязващото слънце с имената на всичките му съученици.

Те живееха сред зеленина, красота и чистота. Планините над тях опирах уморените си чела в гъсти облаци, а птичата песен не секваше от сутрин до мрак. Бяха бедни хора и не можеха да си позволят много, но бяха щастливи.  Доволни от малкото, рядко се оплакваха.
Радваха се на черния хляб и ябълковия сладкиш. През лятото децата ходеха боси и изобщо не им идваше наум за обувки. За тях се сещаха чак през есента, когато започваха да се стягат за училище.
Един ден пощальонът пусна в една от пощенските кутии някакъв рекламен каталог. И това отрови целия им живот.
От този ден нататък никой не беше доволен и щастлив. Този каталог разстрои взаимоотношенията в семейството, в което бе попаднало и не само това….. Като „болест“ изпълзя и си проправи път към другите домове.
До този ден всичко беше тихо и спокойно, но навсякъде започнаха да разглеждат този каталог. Отначало само от любопитство, но после и с копнеж. Скоро хората забравиха за красотата на планината и всичко, което ги заобикаляше.
Вместо да излязат навън на чист въздух, те оставаха в домовете си, с погледи приковани в каталога, чувствайки се нещастни, че не могат да притежават всичко това.
Един ден мъж на средна възраст, с коса започнала да посребрява, се оплака:
– Жена ми постоянно прави намеци и ние да си вземем нещо ново, та да се почувстваме и ние като хората.
Друг изпъшка до него:
– Децата постоянно мрънкат за това и онова….
Нищо не бе както преди. Мирът и разбирателството бяха напуснали този благословен край.

Наблизо течеше река. Облаци плуваха нанякъде. По пътя вървеше човек, а пътя му съвсем не бе лек.

И този човек мечтаеше да си построи някъде дом. Да се засели и да живее щастливо в него.

Когато се уморяваше пееше за своята мечта.

Домът, както знаете всички, не са стените и прозорците. Масата и столовете не са това, което правят дома.

Домът е там, където си готов да се връщаш отново и отново. Там, където си радостен, добър, нежен и понякога малко жесток, но все още жив.

Домът е там, където ви разбират, където ви очакват и се надяват на вас.

Там, където забравяш, че си лош, там е твоя дом.

Мъгла. Той се втренчи напрегнато. На сантиметри пред колата пътят изчезваше в кълбяща се стена от влажни сиви облаци.
– Нищо не виждам, –  каза той накрая.
– Винаги има какво да се види, стига да знаеш как да гледаш – отбеляза старецът до него. – Погледни от двете страни на пътя, виждаш ли как мъглата се вие на кълбета? А сега погледни право напред и виж как се движи там.
Той присви очи, взирайки се през стъклото, и изведнъж забеляза нещо странно.
– Изглежда, че пред нас се движи по-бързо, отколкото отстрани.
– Топлината, която се излъчва от пътя, кара мъглата да се движи – каза старецът. — А от почвата и камъните не излиза топлина, затова мъглата там е неподвижна.
– Значи така успяваш да задържиш колата върху пътя. — Той кимна впечатлен.
Старецът се усмихна:
– Е, също така и с помощта на бялата линия по средата.

Отдавна не бе валяло. Изведнъж небето над нас се покри с черни, плътни облаци. Бурята очевидно беше близо и побързахме към къщи. Точно, когато преполовихме широкия склон, заваля дъжд.
Той бе толкова силен, че падаше като плътна пелена и трудно се виждаше пътя.
По небето се стрелкаха огнени светкавици, веднага след тях тътнеха оглушителни гръмотевици.
Имах чувството, че ада се е отворил, готов да ни погълне.
Наблюдавахме грандиозно представление на природните стихии. Постепенно бурята се отдалечи и гръмотевиците преминаха в глухи тътени. Дъждът обаче продължаваше, а светкавици се кръстосваха на хоризонта.
Далечните тътени, дъждовната завеса и шумът на водата ни създаваха специфична атмосфера, която ни сближаваше.
Постепенно дъждът отслабна, накрая спря и слънцето проби облаците.
По цветята и листата заблестяха кристални капчици вода. Помислих си: „Земята най-после се е напила до насита“.