Светлината попитала Тъмнината:

– Ти съществуваш ли или не? – но не получила отговор.

Един облак напрегнато се взирал в нея, но било тъмно и пусто.

И цял ден да я гледаш, няма да я видиш и да се ослушаш няма да я чуеш, ако поискаш да я докоснеш, няма да можеш.

– Какво съвършенство, – казала Светлината. – Кой може да я достигне? Аз мога да бъда и да не бъда, но нямам способност изобщо да ме няма.

А Тъмнината, как ли е достигнала това?

Но ако я нямаше светлината, как щяхме да разберем, че сме в тъмнина?

Тя беше обикновена гора. Слънцето я огряваше през деня, а вечер нощта простираше над нея тъмната си пелерина. Всяка животинка си бе построила дом и спокойно отглеждаше потомството си. Ако някъде имаше раздори и несъгласия, те се разрешаваха тихомълком от само себе си. В гората цареше привидно спокойствие.
Един ден тъмен облак засенчи старата гора. Той не носеше благодатна влага, за да я напои, нито ледени кристалчета, които можеха да я разкъсат. Никакъв вятър не го съпровождаше, дори полъх не се усещаше във въздуха.
Но нещо вибрираше във атмосферата. А тишината тежеше като оловна топка, надвесила се враждебно над горските обитатели.
Резултатът не закъсня. Изпълзяха от сянката незабравени обиди, плъзнаха клюки. Заредиха се крамола след крамола. Поводите за сбивания никнеха като гъби. Омразата и отмъщението вървяха ръка за ръка. Стонове, вопли и крясъци се чуваха от всеки храст. Мирът и любовта бяха  напуснали гората.
Малцина си спомняха за тъмния облак и се съмняваха, че бедата е дошла от него. Него отдавна вече го нямаше, но отровата му бе попила във всичко живо. Слънцето пак грееше, но лъчите му бяха студени и не топлеха никого. Болката  бушуваше в нечии сърца. Малко животни бяха прегърнали надеждата, че нещата ще се оправят.
Един ден капанът щракна и едно младо лисиче изписка. То опитваше да освободи заклещената си лапа, но опитите му погълнаха и малкото сила, която му бе останала. През последните три дни не бе успяло нищо да хване, за това носът му го заведи към железния звяр, който го бе заклещил в прегръдката си. Не му остана нищо друго освен да издава пискливи, макар и слаби, звуци.
По пътечката, отвеждаща до ручея, притича дребна сърничка. Чу писъците и наостри уши. Искаше да продължи, но нещо я теглеше към зова за помощ. Макар и неохотно, тръгна по посока на едва долавящите се вече стонове.
Стигна до храста и видя безпомощното лисиче. Веднага се досети какво се беше случило. Спомена за изгубената майка, попаднала в същата клопка, събуди болката в сърцето й.
Нещо се пропука в нея и тя пристъпи към нещастното животинче. Облиза муцуната на лисичето, за да го успокои. След това опита с тънките си крачета да разтвори желязната паст, но усилията й предизвикаха още по силно затягане на хватката. Двете животни започнаха да викат заедно за помощ. Прегладнял вълк прекоси поляната и чу зова. С няколко скока се намери при лисичето и сърничката. При вида на заклещеното животно мъка обхвана, като огън, сърцето му. Той зави и яростно се хвърли напред, за да се пребори с железните окови. Резултатът беше плачевен, лисичето остана в капана. Тримата отчаяно викнаха за помощ.
Там дойде и зайко, но неговото състрадание също не свърши работа. По-късно старата лисица оплака братчето си, но и това не спаси малкия нещастник. Малката група зовяща за помощ наедря, но резултат нямаше.
Накрая дойде мъдрия лъв. Той стъпи здраво и хвана с лапите си едната скоба. След това подкани останалите животни да хванат другата скоба и заедно да опънат зъбците. Наложи се още няколко животни откъм лъва да приложат силите си. След няколко напъна капана се отвори и лисичето невярващо извади наранената си лапа.
Някаква светлина огря групата животни струпали се около освободеното животинче. Топлина пропълзя по телата им. Тиха радост и нежна любов изпълни сърцата им. Щастлива птича песен докосна върхарите на гората. И никой не се учуди, че всички се обичаха и бяха готови да направят за всеки друг по нещо….
Гората се бе възродила!

През 1980 г. имало мощно изригване на вулкана Сейнт Хелънс, разположен в северо-западната част на САЩ.
Фотографът Робърт Ландсбург знаейки, че за предстоящата активност на вулкана, в рамките на няколко седмици, посещавал района наоколо, за да запечата отделните фази на промените.
Сутринта на 18 май, когато започнало самото изригване, той бил на няколко километра от върха и видял бързо приближаващия се облак от дим. Разбрал, че няма да има време да избягат.
Без никаква паника  Ландсбург продължил да снима, а след това опаковал камерата си в раницата и я покрил с тялото си. Така го открили под слей пепел след 17 дни.
С камерата, нищо не се е случило, а снимките помогнали на геолозите да направи пълно документално описание на изригването.

Днес имаме работа с тотално управлявано общество. Живеем, сковани от правила, превърнати сме в цифри — номер на социалната осигуровка, номер на данъчното досие, номер на кредитната карта, номера на чековете и спестовните книжки, номера на куп други неща.
Губим човешкия си облик и в повечето случаи охотно се съгласяваме, защото тая игра на цифри сякаш прави живота ни по-лек. Дори не си даваме труда да вдигаме шумотевица.
Почнали сме да вярваме, че човек, който вдига шум, върви против обществото. Ние сме като пилци, пърхаме, търчим, грачим и кудкудякаме, но щом ни подкарат, вървим натам, накъдето ни насочват.
Рекламните агенции ни казват какво да купуваме, политиците ни учат какво да мислим и макар, че го знаем, не протестираме. Понякога ругаем правителството, ако изобщо съберем куража да изругаем, когото и да било. Сигурен съм, че не правителството трябва да проклинаме, а по-скоро шефовете на световния бизнес.
Свидетели сме на възхода на многонационални корпорации, които не дължат нищо на нито едно правителство. Те мислят и планират в глобален мащаб, които разглеждат човешките маси като нещо средно между работна сила и потребителска общност, част от която може да притежава и капиталовложения. Това е заплаха срещу свободната воля и човешкото достойнство. Необходим е нов подход, който би ни позволил да я премахнем.
Ако случайно изложиш такава философия, тя ще се превърне в потенциална заплаха за босовете.
Това с течение на годините би могла да окаже известно влияние. Да породи определен начин на мислене. За да се разкъса сегашната желязна хватка на бизнесмените, ще трябва навярно социална реорганизация…
Тия шефове, за които говорим…  са предпазливи хора. Не биха рискували много.
Интересите на големия бизнес са се впримчили толкова яко световните организации, до голяма степен и в цялото човечество, че няма причина да се боят от някаква сериозна заплаха.

В Япония има забележително, по време на цъфтежа си, черешово дърво. Не можеш да минеш покрай него, без да спреш, особено, когато е разцъфтяло, а то цъфти дълго. Един японски император подарил на американския президент за парка в Белия дом две такива дървета.
Насажденията не били огледани внимателно и тази небрежност струвала на Америка милиони долара. В расъда се оказали няколко яйца на бръмбари. В Япония те не са вредни, но в Америка при по-добри климатични условия се размножавали със голяма скорост. Където се появявали, изяждали всичката зеленина.
Веднъж във Филаделфия цял облак от тези бръмбари летял около зданието, в което заседавала комисията по борба с вредните насекоми. Те били толкова много, че затъмнили и слънцето. Не един народ е изпитал ужасни бедствия от небрежността на управниците си.
Небрежният човек е този, който невнимателно се отнася към работата си и безотговорно я изпълнява. Небрежността и безотговорността има различни проявления, но ние не трябва да им ставаме приятели.
Хора не бъдете небрежни, това се оказва пагубно в повечето случаи .