Огнян бе поканил приятелите си на специална вечеря. Той сам приготви храната.

– Нека всеки се счита за почетен гост, – каза Огнян. – Всичките ви любими ястия са наредени на масата.

Обадиха се няколко гласа:

– Цялата храна изглежда страхотно.

– Всичко мирише толкова вкусно.

Всички се настаниха край масата.

– Помогнете си, – добави Огнян. – Вземете купи и чинии и ги подавайте нататък.

Държейки купата Мая само я помириса и прибави:

– Мирише прекрасно.

След това я предаде нататък, но не взе от храната в нея.

Подаваха си чинии един на друг и коментираха:

– Това изглежда много приятно.

Но никой не вкусваше от това в съдовете.

Огнян ги наблюдаваше известно време, а след това попита:

– Какво правите? Защо не си вземате нищо? Толкова много се старах. Нима това не са любимите ви ястия?

– Да, те са от тези, които много харесвам, – отбеляза Тони, – но нещо не ми се яде.

– Просто вдишвам аромата им, – обади се и Силвия.

Останалите отговори не бяха по-различни.

Ние като християни не постъпваме ли понякога така?

Събираме се около трапезата, която Бог е приготвил за нас, за да укрепи и изгради живота ни чрез Писанието, молитвата, общение с другите вярващи, поклонението и служенето на други.

А нашият отговор какъв е?

– Този мисионерски проект наистина изглежда добре, но не, благодаря….

Или:

– Знам, че това изучаване на Библията в малка група е чудесно, но не е за мен.

И така, сядаме на трапезата на духовен празник, а после подаваме чиниите, без да вземем нищо от тях.

Бог иска да преминем отвъд посредствена диета на християнството.

Да изпитаме всичко, което Той предлага, за да изградим живота си така, че наистина да станем такива, каквито Господ иска да бъдем.

Имаме нужда от постоянна връзка с Исус, за да останем здрави и ефективни като Негови служители.

Последните лъчи на слънцето обагриха облаците. Марта стоеше пред отворения прозорец и негодуваше на глас:

– Това не може, онова не бива. Така не можеш да постъпваш…. до гуша ми дойде. Каква я тази свобода, щом трябва да се съобразява с другите? Нима това е свобода?…

Подухна лек ветрец. Листата леко се разшумяха, а птиците започнаха вечерните си концерти.

Главата на Марта клюмна на гърдите ѝ и тя неусетно притвори очи.

Изведнъж пред нея се появи огромна торта.

– Мога ли да си похапна от нея? – попита Марта ококорила широко очи.

– Може, – обади се тих глас.

Тя бързо взе вилицата и ръката ѝ се протегна към това невероятно лакомство, но изведнъж спря.

– Но нали е вечер? – плахо попита Марта.

– Яж, – подкани я тихия глас.

Тя не дочака втора покана, а бързо се нахвърли към тортата.

– А мога ли да не мия съдовете? – отново попита Марта невидимия си благодетел. – Всяка вечер не лягам, докато не измия всичко в кухнята.

– Не мий, – отново се обади тайнствения глас.

– А мога ли така просто да си полежа на дивана?

– Може.

– Да, но трябва да проверя дали децата са си научили уроците и са си написали домашните.

– Какво от това? – попита гласът. – Лежи.

– А утре мога ли да не отида на работа? – с плаха надежда попита Марта.

– Не отивай!

– А какво ще кажат там за мен?

– Защо това толкова много те вълнува?

– А мога ли в събота и неделя да не ходя при родителите си?

– Може.

– Да, но те са вече възрастни, – заговори съвестта на Марта, – имат нужда от подкрепа и внимание. Освен това трябва да взема някои продукти оттам.

– Е, измисли нещо, – добави гласът.

– А мога ли в събота да отида на танци, а след това в магазина, поне да погледам?

– Може.

– А мога ли да кажа на Станислава, че е кучка?

– Може, но какво ще спечелиш от това….

– А може ли…….?

Марта беше щастлива, тя можеше да направи толкова много неща, които по-рано ѝ бяха „забранени“.

На улицата някой форсира двигателя на колата си. Вятърът се усили и рамките на отворения прозореца се треснаха.

Марта бавно отвори очи. Дълбока въздишка на разочарование се отрони от гърдите ѝ. Тя стана бавно, затвори прозорецът и се затътри към кухнята.