Нощта бе хладна. Безброй звезди примигваха на небосвода. Момчил и Веско гледаха през прозореца и се наслаждаваха на светлата нощ.

– Запитвал ли си се някога, защо Господ постави ослепителна светлина, необичайно ярка точно на Рождество? – попита Момчил.

– Тя едва ли е била само да освети пътя на мъдреците, – усмихна се Веско.

– Спомни си, – продължи Момчил възторжено, – ангелите застанаха пред овчарите с притихналите стада и Господната слава ги осия. И какво им съобщи ангела?

– „Благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ“, – цитира точно Библията Веско.

Двамата се умълчаха.

– Рождество е времето на светлината и то не каква да е, – поде отново Момчил, – а Божията светлина, която дойде на света. Тя извести за идването на Божият Син.

– Бог чрез Исус ни даде повече светлина за Себе Си. Не бихме го разбрали без Неговата светлина, – поклати глава като някой мъдрец Веско.

– Това е Светлина за живот, която Той ни дава за вечността, за любовта, прошката и спасението, – отбеляза Момчил.

– Без Неговата светлина бихме се лутали в мрака на ежедневието, – прибави Веско.

– Сега, когато изживяваме мрачните дни изпълнени с разочарование, обезсърчение, отчаяние, да не говорим за нещата, които не се получават както сме очаквали или има наличие на скръб, загуба, стрес, тревога, страх ….. – въздъхна Момчил.

Веско вдигна глава и произнесе тържествено:

– Божията светлина е тук за да ни покаже пътя и да ни даде надежда.

– Така е, – съгласи се Момчил. – Ако позволим Бог да запали светлината Си във нас, няма да се препъваме в тъмнината на този свят. Освен това тя ще ни води.

Такава тъмна нощ скоро не бе имало. Виктор се мяташе в своето безсилие и безизходица.

– Така не може да се живее повече, – крещеше той и преобръщаше всичко наопаки в стаята си. – Има ли смисъл само да вегетирам? Ще сложа край на живота си.

Извади ръждясалия пищов на баща си, забравен под миндера кой знае от кога.

Виктор скоро го бе открил, а сега щеше да му послужи. Бе го проверил, имаше един патрон в цевта.

Младият мъж приближи дулото на пистолета до слепоочието си и натисна спусъка. Нервността му или по-скоро страха разтрепери ръката му и той не уличи мястото, но се нарани.

Съседите чуха изстрела и извикаха бърза помощ и полиция.

Завариха го окървавен, но жив. Откараха го в един лечебен център.

На другия ден, когато се събуди, Виктор разбра, че е попаднал в християнски център на лечение.

Той притисна бинтованата си глава с ръце и започна да се смее неудържимо.

– О не, Господи, Ти подиграваш ли ми се? Аз исках да се самоубия, не вярвам, че съществуваш. А Ти ме домъкна в този христ…..- задави се от възмущение Виктор – център.

Виктор лежа там три дена и накрая реши да приключи всичко и да не създава на никого главоболия.

Тогава се случи нещо невероятно. В стаята, където лежеше Виктор влезе мъж, който попита:

– Има ли някой тук който иска да се самоубие?

Виктор трепна. Очите на влезлият се заковаха в него.

– Съветвам те да преосмислиш нещата, – добави мъжът. – Бог те обича и иска да живееш.

– За това ли дойдох тук, – Виктор крещеше неудържимо, – за да ми кажете, че Бог ме обича…?

И се разплака.

Този ден Виктор се раздели с атеизма си.

До скоро смяташе, че идеята за личен Бог е пълна глупост, но в сърцето си знаеше, че събитията не се бяха стекли случайно.

Това послание бе изпратено директно към него.

Виктор осъзна и възторжено произнесе:

– Той е любящ и е загрижен за мен. Бог ме обича.

Бе доверчива лятна нощ. Тя беше просторна и спокойна. Усещаше се мирис на бензин и прахуляк. Звездите едвам се забелязваха от светлината на уличните лампи.

Мракът отдавна бе започнал да навлиза в закоравелите зеници на баба Йордана. Тя почти нищо не виждаше. Пердетата на двете ѝ очи пречеха да се радва на багрите и цветовете.

Някой тихо почука. Тя отвърна:

– Да.

В полумрака влезе момче облечено в бяло. Цялото блестеше. Старицата не се уплаши, а изпита доверие към Него. Влага напои очите ѝ.

– Ти ли си? – попита кротко тя.

– Аз съм.

– Уморена съм вече, – въздъхна тежко Йордана.

– Зная.

– Нетърпелива съм да дойда там … при Теб.

– За това дойдох.

– Аз съм готова, но се притеснявам за моите. Те са разделени. Ако сега си отида, кой ще им помогне да се съберат?

– Времето ….

– О, – въздъхна отново тя, – то само разделя.

– Нима се съмняваш, че ще се погрижа за тях?

– Но те няма да Те потърсят …., но вярвам, че няма да ги оставиш.

Йордана събра ръце пред себе си и каза:

– Простила съм им всичко, време е да си вървя. Няма какво да правя тук вече. Хайде, принеси ме.

И Той я понесе …

Улицата бе погълната от мрака. Колите пред блока мълчаливо дремеха. Една от лампите на улицата премигваше от време на време, но така и не запали. Въздухът все още бе горещ, прохладата щеше да дойде в късните часове на нощта.

Стамен и Велко седяха в тъмната стая и тихо разговаряха. Не бяха светнали лампата заради мухите и комарите, които привлечени от светлината веднага щяха да нахлуят през отворения прозорец.

– Лесно се увличаме, – каза Стамен, – особено, когато се стремим да постигнем нещо.

– Усещаме натиск върху себе си, за да достигнем дадени резултати, – изпъшка Велко.

– Състезаваме се за признание, – усмихна се Стамен.

– Това е така в света, – отбеляза Велко, – защото хората се оценяват по техните достижения.

– Да, но това води до притеснение, – поклати глава Стамен.

– Колкото и да се стараем, не можем да бъдем достатъчно добри, – отбеляза Велко.

– Искаме да бъдем перфектни, но си оставяме несъвършени, – въздъхна Стамен. – Дори зрелите хора се провалят.

– Правим грешки и се самоосъждаме, – наблегна Велко, – а това води до порочен кръг, от който няма изход.

– Така е, – съгласи се Стамен. – Искаме да постъпваме правилно, но не успяваме, а после съжаляваме.

– Какво можем да направим в случая? – попита Велко.

– Най-добре е да се обърнем към Бога. Разчитайки на Него и като използваме силата Му, можем да се освободим от тиранията на плътта и духа на осъждение.

– Само чрез Господа можем да достигнем до хармония, защото Той ни прощава и ни дава мир в сърцата, – потвърди Велко.

Двамата продължаваха да седят в тъмната стая, но бяха открили разковничето.

Ако днес се чувствате в капан, живеете в омагьосан кръг, отдайте живота си на Исус и Той ще ви даде сила да преодолеете всяко притеснение, болка и неприятност.

Нощта бе спокойна и Тодор очакваше, че дежурството му ще премине спокойно.

Изведнъж тишината бе нарушена от настойчивият звън на телефона.

– Да, служба за спешна помощ, – спокойно се отзова Тодор.

– На релсите е спряла кола, – гласът бе изплашен, – вътре има човек, но изглежда е изпаднал в безсъзнание. Скоро ще мине от тук влак, а аз не мога да помръдна колата, нито да преместя човека ….

Тодор бързо побягна към дежурната колата. Мястото бе съвсем близо.

Когато пристигна, Тодор забеляза немощен старец, който се опитваше с някакво дърво да отмести колата от релсите.

Той изобщо не се присъедини към възрастния човек. Влакът вече идваше.

Тодор дръпна врата на колата и тя се отвори. Издърпа припадналия навън и се огледа за стареца. Искаше да го предупреди да се махне от колата.

След няколко секунди влакът профуча и удари колата на релсите.

В следващия миг Тодор вече набираше номера на бърза помощ.

Старецът се бе свлякъл наблизо и едва дишаше, а изпадналия в безсъзнание не даваше никакви признаци на живот.

Навремената намеса на медиците спаси шофьорът на злополучната кола и старецът, който от напрежение и уплаха бе изпаднал в шок.

Когато ни се струва, че всичко е загубено, Бог се намесва и ни помага.

Може ситуацията да ни изглежда ужасна и непреодолима, но именно тогава трябва да издигнем глас към Този, Който обича да спасява.