Австрийския супермаратон от Сидни до Мелбърн е 875 км. Той се изминава за 5 дни. В състезанието обикновено участвали спортисти, специално обучени за това събитие. Обикновено тяхната възраст не надвишавала 30 години.
През 1983 г. много били изненадани, когато в деня на старта се появил 61-годишния Клиф Янг. Първоначално всички мислели, че той е дошъл да проследи състезанието. Бил облечен в работен гащеризон и галоши върху обувките.
Когато Клиф приближил масата, за да получи номер за участие в пробега, всички разбрали, че той възнамерява да пробяга разстоянието с останалите състезатели.
Клиф получил 64 номер и застанал на старта с останалите спортисти.  Снимачен екип се добрал до него и взел кратко интервю. Попитали го:
– Кой си ти и какво правиш тук?
– Аз съм Клиф Янг. Ние развъждаме овце на голямо пасище близо до Мелбърн.
– Наистина ли ще вземе участие в това състезание?
– Да.
– Имате ли спонсор?
– Не.
– Тогава ти едва ли ще достигнеш до финала.
– Ще мога. Аз съм израснал във ферма, където не можехме да си позволим коне и коли. Едва преди 4 години успях да си купя кола. Когато се надигне буря, аз отивах да прибирам овцете. Ние имаме 2000 овце, които пасат на 2000 дка. Понякога ми се е случвало да гоня животните по 2-3 дни и то не беше лесно, но все пак ги хващах. Мисля, че могат да вземат участие в състезанието, защото дължината му може да се измине за два ден, а дават 5 дена за това.
Когато маратонът започнал професионалистите оставили Клиф далеко зад себе си. Някои от зрителите му съчувствали, други му се присмивали. Много хора наблюдавали състезанието по телевизията. Част от тях се молили Клиф да не умре по време на бягането.
Всеки от състезателите знаел, че след свършване на поредната дистанция има почивка. Така ежедневно 18 часа се бягало и 6 часа се спяло. Но Клиф Янг не знаел това.
На следващата сутрин след старта хората разбрали, че Янг не е спал и цяла нощ е бягал, но дори и без да спи той бил далеч зад спортистите.
С всяка нощ той се приближавал до най-добрите спортисти и в последната нощ ги надминал. На сутринта в последния ден той бил далеко напред пред всички. Клиф не само пробягал супермаратона на 61 години, но и победил, като счупил досегашния рекорд. Той се превърнал в национален герой.
Клиф Янг преодоля 875 км в рамките на 5 дни, 15 часа и 4 минути.
Той не взел  нито една награда. Когато го наградили с 10,000 долара, той казал, че не е знае за наградата и е участвал в състезанието не е за пари. Без колебание решил да раздели парите на първите пет спортисти, които пристигнали след него. Австралия обикнала този планински овчар.
Много тренирани атлети знаят цялата процедура за това как да бягат и колко време да почиват на дистанциите. Те били убедени, че 61 годишен човек не може да пробяга този маратон. Но Клиф Янг не знаел всичко това.
Той дори не знаел, че атлетите могат да спят. Неговият ум е бил свободен от ограничени убеждения. Той просто искал да спечели. Представял си една овца, която бяга пред него и се опитвал да я достигне.

Хората са като серия банкноти. Множество серии, в които всяка банкнота прилича на съседката си като две капки вода, но се различава по поредния си номер.
Но пуснат ли се в обръщение, те вече не могат никога да се срещнат една с друга и цял живот напразно се търсят.
А такова търсене засяга приятелството, любовта с неизбежните им разочарования.

Днес имаме работа с тотално управлявано общество. Живеем, сковани от правила, превърнати сме в цифри — номер на социалната осигуровка, номер на данъчното досие, номер на кредитната карта, номера на чековете и спестовните книжки, номера на куп други неща.
Губим човешкия си облик и в повечето случаи охотно се съгласяваме, защото тая игра на цифри сякаш прави живота ни по-лек. Дори не си даваме труда да вдигаме шумотевица.
Почнали сме да вярваме, че човек, който вдига шум, върви против обществото. Ние сме като пилци, пърхаме, търчим, грачим и кудкудякаме, но щом ни подкарат, вървим натам, накъдето ни насочват.
Рекламните агенции ни казват какво да купуваме, политиците ни учат какво да мислим и макар, че го знаем, не протестираме. Понякога ругаем правителството, ако изобщо съберем куража да изругаем, когото и да било. Сигурен съм, че не правителството трябва да проклинаме, а по-скоро шефовете на световния бизнес.
Свидетели сме на възхода на многонационални корпорации, които не дължат нищо на нито едно правителство. Те мислят и планират в глобален мащаб, които разглеждат човешките маси като нещо средно между работна сила и потребителска общност, част от която може да притежава и капиталовложения. Това е заплаха срещу свободната воля и човешкото достойнство. Необходим е нов подход, който би ни позволил да я премахнем.
Ако случайно изложиш такава философия, тя ще се превърне в потенциална заплаха за босовете.
Това с течение на годините би могла да окаже известно влияние. Да породи определен начин на мислене. За да се разкъса сегашната желязна хватка на бизнесмените, ще трябва навярно социална реорганизация…
Тия шефове, за които говорим…  са предпазливи хора. Не биха рискували много.
Интересите на големия бизнес са се впримчили толкова яко световните организации, до голяма степен и в цялото човечество, че няма причина да се боят от някаква сериозна заплаха.

Една събота, преди да се прибере вкъщи, пасторът реши да се обадя на жена си. Бе вече почти 10 часа. Той звънна, но жена му не вдигна слушалката. Дълго чака, но никой не се обади. След известно време той отново набра домашния номер и жена му веднага отговори. Пасторът попита:
– Защо не вдигна слушалката, предния път, когато ти се обадих?
– Никакъв звънец не съм чула, – изненадано отговори жена му.
Този случай щеше да се забрави ако в понеделник в църквата, в стаята на пастира не иззвъня телефона. От телефонната слушалка звучеше мъжки глас:
– В събота вечерта от този телефон някой ми звънна….
Пасторът дълго не можеше да разбере за какво става дума. Тогава мъжът каза:
– Телефонът дълго звънеше, но аз не отговорих.
Пастирът си спомни за случилото се с него.
– Извинявайте, че съм ви обезпокоил. Исках да се обадя на жена си, но изглежда по грешка съм набрал вашият номер.
Мъжът смутено каза:
– Разрешете ми да ви разкаж , какво се случи тогава. В събота аз исках да се самоубия. И преди да направя това се обърнах към Бога: „Ако ти наистина съществуваш, чуваш ме и не искаш да направя това, моля те, дай ми знак“. И в това време телефона иззвъня. Дойдох до него и видях на таблото изписан надпис: „Господ Всемогъщ“. Гледах звънящия телефон и не смеех да вдигна слушалката.
Църквата, в която служи пастира се е нарича  „Домът на Всемогъщия Бог“ – „Almighty God Tabernacle“.

Още една смяна. Изпълни я желание за почивка и спокойствие. Тя пристъпи  уморено до входа на кооперацията и зачете съобщението лепнато на вратата:
„Скъпи съседи. Днес около 09.20 часа до входната врата са загубени 120 лева. Ако някой ги намери моля занесете ги на номер 76-ти на Антония Петрова. Пенсията й е 143 лева“.
Тя не се колеба дълго, извади 120 лева от чантата си и се отправя към посочения адрес. Звънна. Отваря й баба с препасана престилка и тъжни очи. Когато възрастната жена видя протегнатата ръка на младата жена с пари в нея трепна.  Прегърна я, а очите й се напълниха със сълзи. С разтреперан от вълнение глас едва проговори:
– Отидох за брашно. Като се връщах извадих ключа за вратата и …навярно тогава съм ги изтървала.
Бабата отказа да вземе парите. Оказа се, че през изминалите  няколко часа, шестима бяха намерили „нейните“ пари.
Колко  самопожертвувателен може да бъде човек, дори в такова трудно време.