Когато срещнете нов човек, решил да посети град ви, вие му предлагате своите забележителности: осведоменост, духовитост, светоглед, морални принципи и .
Разбира се, че от взаимен интерес е да ограничиш посещението си само в центъра, а да изоставиш съвсем покрайнините. Защото не е желателно да види няко неща, за които бихте се срамували.

За да бъдеш щастлив, трябват много условия, но най-първото от тях е да си глупав. Най-често то замества всички други.
Заедно със зрялата възраст и прехода й към старостта иде далекогледството и на очите, и на душата.
Ала не далекогледство, което достига края на нещата, както мислят някои.  Звездите стават все по-далечни и недостижими, тайната на живота и на смъртта все по дълбока.

Разбрах какво се случва с Дони много преди другите и се свих в себе си, но не казах на никого. По-късно, когато другите започнаха да забелязват разни неща и да правят колебливи, плахи заключения, аз ги опровергавах категорично. Не исках това да излезе вярно. Усещах как бъдещето се разклаща пред мене. Имах чувството, че ако никой не говори за това, то няма да стане. И грешах.
Той закъсня със сядането, трудно се изправи, по-късно проходи, не можеше да тича. Беше зле с координацията на движенията.
Смятахме, че е тромав и когато се олюляваше, спъваше и падаше, му се радвахме като на новородено пале или жребче. Сега на движенията му липсва хармония. Не прави усилие да отваря широко челюстите си, когато се опитва да говори.
Опитите му да говори приличат на титаничен гърч. Жилите му се изопват и издуват, иска ми се да престане да го прави. Може обаче да отваря устата си достатъчно широко, когато яде, когато се смее или просто ако иска да вдигне шум.
Макар че не зная каква причина има да се смее, освен когато си играя с него, протягам му нещо и си дръпвам ръката, но после… е не по-малко готов да заплаче.
С него вече не могат да се играят, дори обичайните детски игри. Когато се опитвам да го занимавам, чувствувам се безпомощен и той започва да плаче. Измъквам се с болка. Яд ме е и на него, и на себе си. Струва ми се, че поне бих могъл да направя нещо по-добро за него.
Веднъж бях неприятно изненадан, когато дъщеря ми изтърси:
— Дали това, че Дони ми е брат — иска да знае дъщеря ми с полунастоятелен тон, — ще ми попречи при намирането на съпруг?
— Не, разбира се, че не — объркано й отговарям.
— Откъде накъде? — войнствено я напада жена ми.
Тя е шокирана и вбесена от зададения без заобикалки въпрос. Дъщеря ми се обръща към мене, за да разбере истината:
— Ще ми попречи ли?
— Да не си решила да се омъжваш? — питам я аз весело и шеговито.
— Виждаш ли, пак избягваш да ми отговориш?
— Би трябвало да се срамуваш — казва й жена ми, — че това изобщо ти е дошло на ум.
Дъщеря ми настойчиво продължи:
— Дали хората ще си мислят, че и моите деца ще станат такива?
Жена ми зяпна от учудване.
— Как можа да го изречеш! — рязко я сгълчава тя. — Та той е твой брат!
— Точно затова се тревожа. Не мога ли поне да попитам?
— За бога, остави я на мира! — викнах и се обърнах към жена си с гневен поглед. — И аз се тревожа за същото.
— Би трябвало да се засрами. Той не е нещо, от което трябва да се срамуваме.
— Щом като не е нещо, от което да се срамуваме, защо винаги се срамуваме, когато е край нас?
— Не е вярно.
— Вярно е. Винаги ме изкарваш виновна заради него.
— Не те изкарвам. Празни приказки.
Какво можех да обясня на това дете. Нима можех да й кажа, че хората са лицемерни и егоистични? Не всеки може да приеме чуждата недъгавост или лудост. Дори и да останат малко с такива хора, не могат да прикрият чувството си на отвращение.

Когато мислим за неща, които ни носят удоволствие в живота, ние обикновено търсим „значими и големи“ неща, като повишение в работата, отиване на мечтана екскурзия, печелене на престижна награда…..
Така ние сме склони да пропускаме малките удоволствия, които ни носят радост. Може би да изпиеш една чаша кафе, да прочетеш нещо от вестника или да се разходиш в парка след работа не е много за вас, но не ви ли доставя удоволствие?
Всяко малко нещо, което забележите в живота си може да допълни положителната картина в живота ни.
Вдъхвали ли сте аромата на прясно окосена трева? Усещали ли сте нежността на капките дъжд върху дланите си? Забелязахте ли колко е красива улицата ви обляна в лунна светлина? Усещали ли сте топлината на късните слънчеви лъчи? Заслушвали ли сте се в шумоленето на листата, чуруликането на птичките сутрин? Усещали ли сте пращенето на запаления огън, мирисът на горящо дърво? …  а звукът от детския смях, отекваш  наоколо….
Малки и незабележими неща…
Не затваряйте очите, ушите и сърцето си за тях… Те носят също радост.

Хората се надяват на обещания, дори когато звучат неправдоподобно. Колко пъти сме се лъгали в конкретни неща, хора, събития?
Знаеш ли онази история…? Не? Слушай да ти разкажа.
Един отишъл на сватба и докато ядели и пиели, хората захванали да подаряват, кой менци, кой тава, …. , все скъпи дарове.
Ами сега? Уплашил се човекът и попитал съседа си:
– Сега ли се дават подаръците?
– Не — отговорил му онзи, — сега само се обещават, пък друг път се дават.
Като чул това, нашият човек се провикнал:
– Тогава от мене една крава с телето!…
Обещанията звучат малко като надавания, за които никой на никого не търси сметка. Не вярвате ли? Чакайте да се зададат избори и гледайте какво става…