По времето на император Нерон апостол Йоан се завърнал в Ефес от изгнание и живял в него до деня на заминаването му във вечността. Живеейки е Ефес, Йоан посещавал малоазиатските църкви. В Смирна той срещнал млад човек с остър ум и изключителни таланти. Той се сближил с него и преди да се завърне в Ефес, го оставил на епископа, за да се погрижи за по-нататъшното му духовно усъвършенстване.
Скоро младежът приел Господа и взел водно кръщение. Считайки, че задълженията му са приключени, епископът  престанал да наблюдава по-нататъшно духовно развитие на младия човек.
Младежът се сближил с лоши хора. Сприятелил се с тях и организирал разбойническа банда, която ограбвала мирното население.
След известно време Йоан се върнал в Смирна и се срещнал с епископа. Когато попитал за младежа, който му оставил, разбрал, че същият е станал разбойник. Йоан веднага тръгнал да търси тази изгубена душа.
Скоро попаднал в ръцете на една банда и поискал да види предводителя им. Когато водещият шайката видял стареца, побягнал от него.
Йоан извикал след него:
– Сине мой, защо бягаш? Аз съм стар и нямам оръжие. Смили се и ела при мен.
Предводителят на бандата слушал гласа на стареца и нямал сили да избяга. Спрял, оставил оръжието си, хвърлил се в обятията на стареца и заплакал.
Йоан го върнал в църквата с истинското покаяние, изявявайки апостолската си любов към падналия мъж.
Този пример насърчава всички пастири пламенно да обичат стадото си и да се грижат за падналите и обезсърчените.

Римската императрица Агрипина отровила съпруга си Клавдий и качила на престола своя син Нерон. Но властта й се изплъзнала от ръката. Тя се надявала, че ще управлява заедно със сина си. Но това съвсем не се харесало на Нерон. Той не искал майка му да се меси в управлението на държавата и за това решил да се избави от нея. Изпратил убийци да свършат бързо работата.

Когато предводителят на убийците измъкнал меча си, за да прониже Агрипина, тя раздрала туниката си и извикала:

– Прободи утробата, която е родила чудовище.

След това Агрипина паднала и била убита от „изпратената групичка“. Така Агрипина въздигнала на престола своя убиец.

Невъзможно е с кръвта и сълзите на другите да създаваш своето щастие. Както доброто, така и злото си има своите последствия.. Ако правиш зло, от него ще погинеш. Агрипина е пожънала това, което е посяла.

Злото има много проявления. Получените обиди не се връщат, а за да отмъстиш трябва да положиш много усилия. Но в крайна сметка може и нищо да не се получи. Когато човек иска да отмъсти, не винаги се получава това, което е очаквал. Възможно е отмъстителя да попадне в беда и да падне в ямата, която е изкопал за ближния си.

Много грешат, като смятат, че вредата и злото са различни. Едни са бедни, други страдат от болести, трети са загубили имуществото си, четвърти са ги наклеветили, а пети са били доведени до смърт. И всички те са съкрушени и плачат. Но никой не плаче за живеещия в нечестие, дори още по-лошо не ги смята за щастливи, а това водят всички злини. Както на маслината не могат да поникнат смокини, така и от доброто не може да израсте зло.

На всички езици „история“ е от женски род. Защо? Защото историята е чисто по женски несправедлива и капризна в симпатиите и антипатиите си. Нейните заключения са едностранчиви и почти никога обективни. Примерите са безбройни.
Октавиан Август бил със слаб характер, но създал императорското си величие под чехъла на жена си Ливия. Историята го превърна в титан и го постави в календара;
Нерон бил гениален администратор, но историята свърза името му само с опожаряването на Рим и гоненията на християните.  Марк Аврелий бил войнствен и агресивен владетел, но в почивките между походите си написал своите „Размишления към самия мене“ и историята му запази име на смирен философ.
„Идеологиите са творение на маниаци, храна на безделници, параван за некадърници и люпилня за фанатици“. Джордано Бурно не се отрече от схващанията си, а Галилей се отрече. И двамата са безсмъртни. Какво излиза от това?
Че безсмъртието няма нищо общо с доблестта и смелостта. Достатъчно е да се каже една истина. Аз не искам безсмъртие и затова не се интересувам от такива полици без покритие като доблест и смелост. Но ако непременно търсех безсмъртие, аз щях да се стремя към него по пътя към истината, а не чрез безразсъдство.
Брут, Херострат и Иванко имат безсмъртие, но златото на ореолите им твърде напомня обикновен пиринч. Как се е получило това? Нали и тримата са притежавали премного доблест и смелост?
Причината е, че са се разминали с истината.