Приближава края на още една година, и хората се опитват да разберат какво ще им донесе Новата година.

Много скоро, след година, те ще осъзнаят, че не могат сами да предскажат каквото и да било.

Никой не знае какво ни очаква в бъдеще, освен Бог. Ние толкова малко знаем, дори за този свят, в който живеем сега.

Навярно учените ще продължават да откриват удивителните тайни на вселената, но и тогава тези знания ще бъдат нищожни в сравнение с това, което могат да узнаят.

Бог знае всички тайни на света, та нали Той  го е създал.

Ние се страхуваме и смущаваме от неизвестността. Не знаем дори какво ще ни се случи в най-близко бъдеще.

За това е необходимо е да се смирим пред Бога и да му се доверим. Той знае нашето бъдеще и ще ни направлява.

Милена бе единствено дете, за това родителите я обожаваха. Баща ѝ от малка я учеше да стреля, да язди и да лови риба. Тя го обичаше много, но човека, с когото можеше да сподели всичко бе майка ѝ.

Милена стана много близка с майка си, когато беше в гимназията, а по-късно и в колежа.

Дори когато се ожени, тя се радваше на компанията на майка си. Когато се родиха децата между двете жени настъпи хлад. Милена така и не разбра на какво се дължи промяната, но враждебността ѝ към майка ѝ бе очевидна. Тя бе добре възпитана и никога не изявяваше явно с думи раздразнението си.

Мълчанието между двете жени задълбочаваше пропастта между тях. Милена не казваше нищо, защото не можеше да разбере причината за чувствата си и най-вече да избегне спора.

Майка ѝ също мълчеше, защото обичаше дъщеря си. Тя се страхуваше, че всеки явен разговор за случващото се само ще влоши положението.

Така в продължение на няколко години двете позволиха на една отровна неизвестност да изгори мостовете помежду им, а те се обичаха. Връзката им не стана нетърпима, но не беше както преди.

Разговорите на Мери с майка ѝ бяха приключили напълно.

Днес на гости у Милена бе дошъл стар приятел на баща ѝ. Тя много го обичаше и уважаваше още от малка.

Когато седнаха на масата бай Симо я попита:

– Как е майка ти?

– Изобщо не е добре, – сви устни Милена.

– Не искам да се натрапвам, – наведе глава старецът, – само исках да знам как е?

– Не искам да бъда лоша, – каза Милена. – Много пъти си ми помагал в живота, но сега не ми се говори за това …

– И все пак как е майка ти? – настоятелно попита бай Симо.

– Какво знаеш ти за майка ми? – изпъшка Милена.

– Скоро я посетих и знам как е, – каза старецът. – Бих искал да знам дали ти знаеш как е? Мога ли да знам защо се гневиш от сегашното ѝ положение.

– Щом си я видял, – сбърчи нос Милена, – знаеш, че майка ми е мъртва, само дето не е умряла. Мозъкът ѝ изцяло е изключил поради болестта. Тя вече не говори. Само спи, яде и ходи до тоалетната. Това, което търпи сега е жестоко и незаслужено. Защо още е жива? Подобно съществуване има ли някаква цел?

– Защо мислиш така? – попита старецът.

– Бог ни е забравил, иначе щеше да позволи  на майка ми да умре. В това състояние тя не е нужна на никого.

– Мислиш ли, че има макар и някаква малка причина, майка ти още да живее? – попита бай Симо.

– Няма такава причина, – отсече Милена.

Старият човек въздъхна дълбоко.

– Много от уменията, които днес притежаваш си получила от майка си. Не си ли благодарна на хората, които са повлияли в живота ти, за да бъдеш днес това, което си? Майка ти те учела да прощаваш, дори когато не приемат извинението ти. Прошката не се изразява само с дума, а с действие.

Милена въздъхна и махна с ръка.

– За нея ти си все още малко момиченце, което тя обича много, – каза старецът. – Нейните мисли не текат така, както твоите. Но душата ѝ е същата и тя все още е твоя майка. Тя тъгува по теб.

Милена плачеше.Сълзите ѝ свободно се стичаха по бузите.

Тя стисна с ръце едната ръка на стареца и каза:

– Благодаря ти. Не знам защо досега не съм разбирала това. Ще отида да я видя, непременно ще отида – и Милена още по-силно се разрида.

Колкото е по-силна мрежата на всичко видимо, толкова повече е нужно Бог да ни държи в областта на невидимото.

Ако Петър е решил да ходи по водата, той не трябва да плува в нея.

Когато птицата лети тя се доверява на крилете си. Ако тя се опита да се държи близо до земята, летенето ѝ ще се окаже жалко.

Бог е дал възможност на Авраам да стигне до предела на възможностите си, за да разбере, че физически не може да постигне желаното.

Неговото тяло бе замъртвяло, но той положи упованието си в Бога и тогава доби увереност, че Господ е силен да изпълни обещанието си.

Това е, което Бог иска и нас да научи.

Той ни държи в неизвестност, докато не се научим да уповаваме и вярваме на Този, Който може да превърне Своето Слово в действителност.