Често наблюдавах „зимата“ през декември месец и се питах: „Какво става? Май времето се е объркало. Няма сняг, не е още студено. Нима Нова година ще срещнем  без сняг?“

Някой ме подсети и аз отворих поемата на Пушкин „Евгений Онегин“.

И ето какво намерих там в 5 глава:

В тот год осенняя погода
Стояла долго на дворе,
Зимы ждала, ждала природа.
Снег выпал только в январе
На третье в ночь.

Пушкин е същински гении. Новата версия на тези стихове се явява нашата зима, с малко отклонение.

Припомнете си кога завали първия сняг при нас. Това направо е невероятно!

В детството сме готови да изживеем нещо невероятно, необикновенно в живота си. И всичко вътре в нас има нагласата и чака кога това ще стане, кога това ще се случи.

Като пораснем вече сме други. Свикнали с лъжите и измамите, сме готови да нападаме и да се отбраняваме. А желанието за простите и добри отношения остават някъде вътре дълбоко в нас.

Как можем да се изменим така, че да се погрижим за другия не според принципа аз на тебе, а ти на мен, но искрено от сърце? Защо използваме другите за собствените си нужди и за собственото си забавление?

Биолозите са стигнали до заключението, че само 2% от мозъка ни работи активно. Останалия потенциал за какво ни е?

2% от мозъкът ни служи, за да получаваме блага лично за себе си. Останалите 98% са предназначени, за да мислим за другите.

Тогава идва въпросът: Какъв е смисълът да мисля, работя и живея само за себе си?