Група отегчени младежи седяха на масата. Погледите им блуждаеха в пространството. Певецът в заведението сякаш усетил настроението на младите хора тихо припяваше:

– Имам празнота дълбоко в себе си ….

Една от девойките в групата въздъхна тежко:

– Имам чувството, че липсва парче от душата ми.

Приятелката ѝ добави:

– Празнина, дълбока празнина.

Тези младежи се бяха опитвали по всякакъв начин да запълнят този недостиг в душата си, но ….

– Опитах се да спечеля много пари, – омърлушено се обади Крум, – но това вече не ме задоволява.

– Знаете ли, – шеговито подметна Спас, – един древен философ е казал: „Милионите не винаги могат да дадат на човек това, от което наистина се нуждае той в живота си“.

– Опитайте тогава с наркотици, алкохол или секс, – предложи Дамян.

– О, – възкликна раздразнена Виолета, – тези неща дават моментно удовлетворение, но след това отново се чувстваш празен.

– Други опитват да задоволят нуждите си като работят тежка работа, слушат музика, тренират или търсят успех в някаква изява, – примирено отбеляза Дамян.

– В тези неща няма нищо лошо, – намръщи се Теодора, – но те не задоволяват напълно човешкото същество.

– Дори най-близките човешки взаимоотношения, колкото и прекрасни да са те, сами по себе си не удовлетворяват тази „празнота дълбоко вътре в нас“, – добави Виолета.

Цялата компания седеше на масата без някакъв признак на радост и оживление. Атмосферата около тях бе тежка и непоносима.

Внезапно те видяха Павел да приближава към тях. Дори не бяха забелязали кога е влязъл в заведението. Той погледна угрижените и апатичните физиономии на групата и понеже беше чул част от разговора им весело каза:

– Нищо няма да запълни тази празнина освен връзката ни с Бога, за която ние сме били създадени.

Младежите го погледнаха изненадано, а той продължи:

– Причината за тази празнота е, че сме обърнали гръб на нашия Създател. Исус е единственият, който може да задоволи най-дълбокия ни глад, защото той е този, който прави възможно връзката ни с Бога да бъде възстановена.

В повечето от погледите на групата се прокрадваше някаква надежда.

– Само във връзка с нашият Създател, ние откриваме истинското значение и цел на нашия живот, – каза пламенно Павел.

– Какво да правим тогава? – попита смутен Стоян.

– Ако сме честни, ще трябва да признаем, че всички правим неща, за които знаем, че са грешни. – И Павел изгледа компанията. – Само чрез Исусовата смърт на кръста можем да бъдем опростени и връзката ни с Бога да бъде възстановена. Затова покайте се и намерете мир с Господа.

Какви времена настанаха! Цените на стоките в магазина растяха, а заплатите не можеха да ги догонят. Които работеха, за тях бе добре, но имаше и хора без всякакво занятие, а те също трябваше да ядат.

Освен това бе зима. Нямаше дърва, а тока на мнозина бе изключен за неплатени сметки.

Кирилка се надигна, отметна завивките и се разтрепери. В стаята бе студено. Хубавото бе, че децата затрупани под одеялата още спяха.

– Ще отида до магазина и ще помоля, да ми дадат продукти на кредит, – каза си Кирилка. – Скоро малките ще станат и ще искат да ядат.

Тя бе притеснена, защото имаше голям борч в магазина. Мъжът ѝ се разболя и почина, а нея скоро я съкратиха от работа. Много дни обикаляше за ново назначение, но щом чуеха че има малки деца, никой не искаше да я наеме.

– Ох, – проплака жената, – дали ще ми дадат нещо в магазина. Миналия път ме изгониха доста грубо.

Тя бе решила да опита, пък каквото ще да става.

Странно, когато Кирилка влезе в магазина управителя ѝ се усмихна приветливо:

– Какво ще обичате.

– Аз имам борч при вас, но …., – каза притеснено Кирилка.

– Знам, знам, – усмихна се мъжът, – но при нас дойде един господин и изплати целият ви дълг. Освен това остави една сума за вас, ако желаете да купите продукти за дома си.

– Кой е този мъж? Как така е платил дълговете ми?И казвате още пари оставил ….. Защо? – Кирилка бе изумена.

Управителят надигна рамене:

– Нямам представа. Не съм го виждал друг път в магазина.

Кирилка взе парите напазарува, като внимаваше да вземе само необходимото и да не прекалява с харченето на чуждите пари.

Когато тръгна към къщи я срещна Деница. И тя бе бедна като нея, с много дългове и неплатени сметки.

– Кире, да видиш какво ми се случи, – заобяснява Деница, размахвайки ръце. – Някой ми платил сметките, а пред вратата намерих плик с доста пари.

Кирилка ѝ се усмихна и сподели:

– И на мен някой ми е платил борчовете в магазина, даже ми е оставил пари да напазарувам – и тя показа пълната чантата, която носеше.

Двете жени се прегърнаха. Очите им грееха, радостни сълзи на благодарност се стичаха по лицата им.

Скоро към тях се присъединиха и други, които разказваха, за неизвестният господин, който им помогнал по един или друг начин.

– Но кой е той?

– Кой е нашият благодетел?

Никой не знаеше. Той бе пожелал да остане анонимен.

А там, където кредиторите бяха по настойчиви, той се бе усмихнал и добавил:

– Аз съм добрият Самарянин.

Пепо пак се бе начумерил. Крачеше нервно из стаята и подритваше ожесточено всичко, което му се изпречеше на пътя.

– Как можа? Знае ли той с кого си има работа? – думите му клокочеха като събуден вулкан.

Той не веднъж бе чувал от родителите и баба си:

– Негодуванието е отвратително и подло удовлетворение на душата. Горчивината активно го използва.

– Отмъщението има чудовищен апетит, за това се пази по-далече от него!

В Пепо всичко кипеше. Той размаха ръце и през зъби заскърца ядно:

– Един начин на отмъщение никога не е достатъчен. Ще си го получи. Друг път сериозно ще си помисли, когато реши да се заяжда с мен.

Обидите го спускаха надолу по една низходяща спирала.

Някои хора възприемат пътя към прощението неправилно. Те смятат, че той трябва да бъде невероятно приятен, не изискващо нищо от нас.

Нека бъдем реалисти.

Прошката не прощава престъплението. Тя не е съжаление за нарушението или желание да го игнорираме и подтиснем.

Прошката не води обезателно до помирение. Изразът: “ Прости и забрави!“ е един непостижим стандарт.

Болезнените спомени не приличат на стари дрехи, които просто трябва да съблечем и махнем.

Прошката е акт на промяна в отношението ни към нарушителя. В случая имаме движение от желание да навредим, до откритост и постигане на мир.

Стъпката към прошката е решаваща за нашето щастие.

Изправяйки мощната си снага сред ливадата, той отново се готвеше да коси. Мелодичният звън на точилото предвещаваше падането на множество нежни стъбла, на които сега се полюляваха красиви и прекрасни цветове.

Колко очарователни изглеждаха те в ранното утро, а само след час лежаха изсъхнали в редици.

Така е и в нашият човешки живот. Ние изглеждаме бодри и напети до появата на косата на страданието, ножицата на измамените надежди и сърпа на смъртта.

Не се лъжете, няма друг начин, чрез който може да се получи нежна покоряваща зеленина, освен с помощта на косата, която усилено се размахва от здравите мъжки ръце на косача.

Ние не бихме могли да станем нежни, съчувствителни и милостиви, ако през нас не мине Божията коса.

Когато се окоси тревата и там зацарува пустота, идва времето на дъждовете. От влагата им отново надигат глава цветя и тревички, но тяхната красота е още по-очарователна и изящна. Стройността и грациозността им изобщо не може да се сравни с това, което бе преди.

Ако днес те покоси косата на Царя, не се страхувай, скоро ще последват благодатни дъждове. Чрез тях ще бъдеш обновен.

Изпълнен с любов, изразяващ радост и откликващ на всичко със спокойствие и мир в сърцето, ще привличаш нови люде за Божието царство.

Това беше трудна епоха. Време на мрак. Индулгенциите не бяха рядкост. Те „премахваха“ наказанието, което се очакваше за грешниците.

Търговията с индулгенции се бе превърнала в бизнес за папите. Тя бе станали източник на допълнителни приходи. Разпространителите на индулгенции заблуждаваха хората, че чрез тези листове хартия се премахва чувството им за вина.

Най-обикновените люде ги купуваха с една криворазбрана осведоменост:

– Индулгенциите опрощават греховете на живите и душите в чистилището.

Йохан Тецел, прословут амбулантен търговец най-вече на индулгенции, бе измислил една лесно запомняща се мелодия: „Кога монетата в ковчежето издрънка, душата от чистилището е навънка“, но това съвсем не бе така.

Свещеникът Мартин Лютер бе възмутен от тази практика и прикова своето предизвикателство за дебат на вратата на църквата във Витенберг. То се състоеше от 95 тезиси.

Той не можеше да стои спокойно и да гледа това издевателство над хората, затова и думите от тезисите звучаха мощно:

“ Когато нашият Господ и Учител, Исус Христос, каза: “ Покайте се „, Той призова целия живот на вярващите да бъде покаяние“……

“ Тези, които вярват, че могат да бъдат сигурни в своето спасение, защото имат индулгенции, ще бъдат проклети за вечността заедно със своите учители“…….

“ Истинското съкровище на църквата е най-святото Благовестие и Божията благодат“…..

Когато копие от тезите най-накрая стигнаха до Ватикана, Лъв Десети им се присмя:

– Ах, мрънканията на пиян немски монах. Той ще мисли по по-различен начин, когато отрезнее.

Папата явно подцени изобличението на монаха.

За Лютер, който наскоро беше дошъл до разбирането за оправданието чрез вяра, индулгенции бяха измама.

Христовата кръв, а не парите дадени за закупуване на извинение от греха, освобождават човека от чувството за вина.

В крайна сметка дебатът доведе до разцепление в църквата.