На Симеон никак не му се ставаше сутрин. Майка му най-малко три пъти го викаше, докато се надигне от кревата. Той най-много се радваше на почивните дни, защото не трябваше да става рано, за да отиде на училище.

Симеон беше вече ученик в пети клас, но навика „да си поспи още малко“  все още не бе го изоставил.

Една сутрин майка му задърпа завивката му и започна да го потупва по гърба:

– Хайде, Мони, време е за училище.

Симеон надникна изпод завивката и недоволно измърмори:

– Днес не може ли да не ходя на училище?

На кой ли ученик не му е хрумвало по някакъв начин да се измъкне и да не ходи на училище? На Симеон често му минаваше такава мисъл, особено сутрин, когато трябваше да става рано, за да върви на училище.

Бащата чу мърморенето на сина си, помисли малко и каза:

– Може, само ако бързо се облечеш, оправиш си кревата и се нахраниш.

Симеон повярва и с радост направи всичко изброено от баща му, когато чу майка му да казва:

– Честит първи април, Мони!

Симеон се ядоса, сграбчи чантата си и я хвърли на земята.

А майка му съвсем спокойно продължи:

– Имаш 30 минути, за да стигнеш до училище. Днес поне няма да закъснееш.

Жалко, че „хубавите неща“ стават точно на 1-ви април.

Случи се точно по време на празниците. Органите отговарящи за настойничеството, трябваше да вземат малко момиченце от вечно пияната му майка и да го дадат в сиропиталище.

Ани беше само на половин година, но изглеждаше като осем месечно дете. Момиченцето не можеше нищо от това, което можеха да правят децата на половин година. Човек като я гледаше можеше да остане с убеждение, че е умствено изостанала.

Но Ани беше съвършено здраво дете, просто никой не се бе занимавал с нея или както казват специалистите, тя бе педагогически занемарена.

Как можеш да се научиш да говориш, ако никой не разговаря с теб? Ани не можеше да държи и лъжицата, защото никой до сега не ѝ бе показвал, как да прави това. Детето не се бе опитвало да ходи, защото беше чувало постояно командите:

– Стой там! Не ставай от леглото!

Ани през цялото време бе прекарала на леглото на майка си. Там тя бе спала и започнала по-малко да пълзи.

– Няма да слизаш от кревата!- постоянно ѝ крещеше майка ѝ.

И как майка ѝ би разрешила на Ани да слезе на пода, когато щеше да ѝ създаде много проблеми. Бащата живееше сам и не посещаваше дъщеря си.

След като Ани бе настанена в сиропиталището майка ѝ и баща ѝ щяха да бъдат лишени от родителски права.

И изведнъж в живота на Ани се появи баща ѝ. Той дойде в сиропиталището и каза:

– Моля ви, дайте дъщеря ми.

– Странно, – вдигна рамене възпитателката, – до сега не се е интересувал от детето и изведнъж си  е спомнил за него.

Но на бащата нищо не казаха.

– За Ани се появи възможност да има свой дом, а това съвсем не е лошо, – каза една от възпитателките.

– Нека да наблюдаваме този загадъчен баща – предложи друга от жените във дома – и да му позволим да посещава дъщеря си до решението на съда.

Първоначално тази идея изглеждаше напълно безнадеждна.

Стоян, така се казваше бащата на Ани, в момента никъде не работеше. Той дори не знаеше как да се обръща към дъщеря си. Да я нахрани, да я облече, да я вземе на ръце, … всички подобни действия объркваха нацяло Стоян. Той дори не знаеше как да общува с нея. Оставаше в недоумение, когато тя започваше да капризничи.

Да, между двамата липсваше емоционален контакт. Баща и дъщеря бяха като чужди един спрямо друг.

Възпитателката на Ани виждаше това и ѝ ставаше тъжно. Надеждата, че момиченцето ще се върне в семейството си, се топеше пред очите ѝ.

Тихият, не много говорещ и на вид не приспособим към живота Стоян се оказа удивително упорит човек. Половин година той се бори за правото си да бъде баща.

Той не пиеше много като майката на Ани и се опитваше да се пребори с лошите си навици, но му беше много трудно.

Най-накрая Стоян нацяло се отказа от пиенето, започна работа. Цялото си свободно време прекарваше в сиропиталището с дъщеря си. Там жените го учеха как да играе с дъщеря си, как да я приучва да ходи на гърне, да ѝ приготвя каши.

Ани постепенно привикна към него. Когато чуеше възпитателката да казва:

– Ани баща ти дойде.

Тя повече не се вкопчваше със страх в крака на възпитателката си, а смело тичаше към вратата, за да посрещне баща си.

Съдът взе решение да не лишава Стоян от родителски права. И Ани заживя при баща си.

Всеки човек притежава уникални черти на характера си и особени навици, които самият той не забелязва. Въпреки това, някои от тези навици остават непонятни за околните.

През 2015 г за най-стар милиардер е приет 100 годишният Дейвид Рокфелер старши.

Той е запален колекционер на бръмбари.

През 1922 г., седем годишния Рокфелер е намерил първата си бръмбар и го е занесъл у дома, където го сложил в кутия.

Днес колекцията на Рокфелер разполага с около 90 хиляди бръмбари, които се съхраняват в отделни запечатани дървени кутии в неговата резиденция Покантико Хилс.

Човек, който развива навика си да обича и изследва Божието Слово, има непоколебимо сърце. Никакви ужасни ситуации няма да го изкарат от равновесие.

Той ще вземе решение много преди да дойде катастрофата. Такъв човек е победител, още преди да извоюва победата. Него трудно могат да съборят.

За съжаление, повечето вярващи чакат да дойде катастрофата и едва тогава решават да се утвърждават в Божието Слово.

Те чакат, докато не бъдат притиснати до стената. И едва тогава започват истински да постят и да се молят, но осъзнават, че са започнали твърде късно.

Това е все едно в дома на човек да влезе крадец и тогава той започва да вдига гири и се мъчи да натрупва мускулатура, за да се справи с грабителя. Но при него нищо няма да се получи.

Ако той всеки ден се бе упражнявал, вместо да седи пред телевизора или компютъра, той щеше да бъде готов. Но в дадения случай го очаква поражение.

Бъдете готови преди дяволът да нахлуе във вашия дом. Изключете телевизора, оставете светските забавления и се обърнете към Божието Слово.

Време е да започнете да се укрепявате в Божието Слово и то още от сега.

Един хитър селянин си изградил навика, да идва в селската църква рано сутринта и дълго да седи там, разчитайки, че хората ще го възприемат за голям поклонник.

Той стоял в църквата толкова дълго, че местният свещеник не могъл да я затвори и да си тръгне, за да се занимава с ежедневните си дейности.

Един ден на свещеникът му дошла идея как да сложи край на това „неудобство“. Той се досетил, че „молитвите“ на селянина със затворени очи е лъжа и измама.

За това той се скрил зад една от статуите на един от светците и когато селянина застанал със затворени очи, той казал с променен глас:

– Ти си много верен поклонник! Много ме радва твоя аскетизъм и твърдата ти воля. Ела и аз ще те взема със себе си.

Когато чул това, селянинът стремглаво избягал от църквата и повече никой не го е видял там.