Не знам как се случи, но един ден частите на тялото започнаха да роптаят против стомаха:

– Защо само ние да работим? За да задоволяваме стомашни му прищявки ли?

– Ти не вършиш нищо.

– Само се излежаваш.

– И най-нахално се наслаждаваш на плодовете от нашия труд.

И частите на тялото започнаха да се съвещават, как да постъпят с този мързеливец:

– В нищо няма да му помагаме.

– Никой от нас няма да си сътрудничи с него.

Стомахът се опита да им обясни:

– Аз върша друга работа, която е необходима за вас. Тя си има своето място и съответства на вашите дейности, които са ми необходими

Всичко бе напразно. Те не пожелаха да го изслушат.

И тялото постепенно започна да отслабва и изнемощява.

По едно време ръцете, краката, очите и ушите се усетиха:

– Май сбъркахме, че така се нахвърлихме срещу стомаха.

– Навярно той върши друга работа, за която не сме се досещали.

– Колко глупаво бе от наша страна да съдим, без да сме наясно с нещата.

– Той искаше да ни обясни, но кой от нас се спря да чуе какво казва?

Това разкаяние дойде много късно.

Тялото загина заедно с оклеветеният стомах.

Губим или печелим, плодовете на доброто и злото трябва да делим.

Дена бе дворно куче привързано на каишка. Бяха ѝ дали възможност да лае и съобщава за приближаването на всеки непознат, но това на нея не ѝ стигаше.

Да, храна и вода получаваше достатъчно, но сърцето ѝ копнееше за свобода.

Край нея отвъд оградата всеки ден преминаваха безпризорни песове. Тя ги гледаше и им завиждаше:

– Ех, ако можех и аз така свободно да се разхождам.

Тази мисъл за свободата дълбоко се вряза в съзнанието ѝ.

– Трябва всичко да обмисля, за да да направя всичко възможно да се освободя, – казваше си тя, навела глава над паничката, където я чакаше любимото ѝ лакомство.

Ядеше, но вече без охота.

– Трябва да внимавам да не създам големи неприятности и да натрупам малки, които не мога да оправя по-късно, – Дена ръмжеше заканително на въздуха пред себе си.

Един ден тя усети, че каишката, с която бе привързана към железния кол, започна да се къса.

– Аха, май е дошло и моето време, – зарадва се кучката.

Задърпа усилено, но уви….. Не бе толкова лесно, колкото си мислеше.

Хрумна ѝ нещо и тя весело изръмжа.

Започна усилено да гризе каишката и да я дърпа ….. накрая успя.

Почувства такова опиянение от свободата, че не можеше място да си намери.

Изгази лехите в градината. Изпомачка цветята. Събори всичко, което срещна на пътя си. Вдигна се голяма олелия.

– Дена се е отвързала, – развикаха се стопаните ѝ и хукнаха да я гонят.

Хванаха я. Свободата ѝ свърши.

Вързаха я, но не с обикновена кожена каишка, а със стоманена верига.

Дена жално гледаше наоколо и съжаляваше за пропиляното време.

Август бе циничния Цезар, който поиска преброяване с цел още по-голямо увеличение на данъците.

По това време между хиляди хора тръгнали към родните си места, за да се преброят, се движеше една млада двойка. Нейният път бележеше осемдесет мили на юг от Назарет. Целта ѝ бе Витлеем.

Никой не се интересуваше от тези двама млади. Освен това жената бе бременна.

Но какво би могло да бъде по-важно от решението на Цезар в Рим или заповедите на неговата марионетка Ирод в Юдея?

Август бе пионка в Божията ръка, просто дребна част от изпълняващото се пророчество.

Докато Рим се опитваше да прави история, Бог пристигна. Светът дори не го забеляза. Той пренебрегна Младенеца.

Както и тогава, нашето време е изпълнено с отчаяние, което отвлича вниманието от голямата картина.

Политическите, икономическите и духовните кризи от първи век поставиха началото на „пълнотата на времето“. . . така че днес, в нашите отчаяни времена, нашият Бог тъче Своя суверенен гоблен, за да изпълни Своята божествена воля.

Времената наистина са трудни, но те никога не изненадват Бог. Той все още е суверен. Той все още е на трона.

Политическа корупция, религиозен компромис, икономически кризи… – те винаги ще бъдат на първа страница.

Но трябва да помним, че нашият Бог работи всеки ден. Неговата снимка едва ли ще се появява, но пръстовите му отпечатъци са навсякъде по земята и между хората.

Той обещава да използва нашите несигурни времена, за да изпълни Своите по-големи и по-добри цели по целия свят и в нашия живот.

Бе тиха вечер. Множество хора се бяха събрали на едно място. Очите им сияеха. Нещо важно се случваше.

Всички бяха вперили поглед в Младенеца.

– Това е Той, – възторжено с умиление прошепна Зарко.

Сърцето му бе изпълнено с радост. Той се обърна към приятелката си Диляна, която също се усмихваше и гледаше бебето.

– Знаеш ли кого държи Мария?

Диляна едва долавяше гласа му, но само кимна с глава.

– Разбираш ли? – продължи разпалено Зарко. – Авторът на благодатта сега е пред нас без възраст. Той е само на няколко минути.

Диляна отново дари с усмивка приятеля си и продължи хода на мислите му:

– Представи си, Този, Който се е разхождал между звездите има крака, като нашите, но те са още твърде слаби, за да ходят сега.

– Виж юмручето Му, а е задържал в ръцете Си океаните, – добави Зарко.

– Това, които е научил от Отца Си, ще ги предаде на нас хората, – завъртя се радостно Диляна.

– И най-важното, – Зарко вдигна показалеца си нагоре, – Този, Който никога не се е препъвал, ще понесе греха ни и ще ни замести на кръста.

– Нека се радваме, – плесна с ръце Деница, – защото днес ни се роди Спасител, Който е Христос Господ.

Двамата Петър и Симо бяха големи приятели. Те се бяха захванали с трудно осъществима, но не и невъзможна задача за тях. Засаждаха дръвчета в една пустош близо до домовете им.

Петър от 10 години нищо не виждаше. Той бе загубил зрението си при авария в завода, където работеше.

Симо бе останал без ръцете си като дете. Бе го затиснало голямо дърво. Остана жив, но му отрязаха ръцете.

Всеки ден Петър се качваше на гърба на приятеля си и така двамата преминаваха реката, която се намираше до пустото място.

Като пристигнеха, Симо подаваше лопатата с краката си, преди Петър да постави кофата на прът между бузата и рамото на приятеля си.

Докато единият копаеше, другият поливаше. Така двамата засаждаха дръвчетата. Вече бяха посадили около 2000.

Симо се усмихваше и казваше на другите, които се учудваха на работата им:

– Като работим заедно, не се чувстваме инвалиди.

– Двамата сме в един отбор, – допълваше Петър.

Всеки от нас играе определена роля като християнин. Комбинирайки силите си можем много повече да допринесем за Божието царство.