Тази котка не само заема мястото на кмета, но е на него 15 години. Вярно е, че не управлява град, а село с население от едва 900 души. Въпреки това, 15 години са впечатляващ мандат, дори и за човек. Очевидно Стъбс доста добре се справя с работата си.
Тя е взела кметското кресло, когато един ден, по време на изборите, никой от кандидатите не се харесал на местните жители.
На шега някой предложил кандидатурата на котката и селяните единодушно гласува за нея. По-късно, те решили, че котка кмет е една добра примамка за туристите, така Стъбс все още редовно я преизбират.
По-голямата част от времето кметът спи, навърта се в дворовете на своите избиратели и играе с други котки, които нямат политическо влияние.

Когато сметна, че е настъпило благоприятно време, той се наведе към двамата мъже и заговори доверително:
— Голяма, много голяма работа….,— той умееше да сниши гласа си до необходимото, — но каквото ви кажа тук, между нас да си остане.
Нито работата беше голяма, нито бе нужно да се забулва с такава тайна, но Петър, така се казваше „известителя“, знаеше от дълъг опит, че такова думи винаги предразполагат събеседниците. Успя и сега. Двамата мъже кимнаха в потвърждение и наостриха уши.
— Днес минаха двама монаси, — продължи все така Петър. — И знаете ли какво носеха? …..Носеха мощите на света Петка.
— А, това ли било — нехайно рече Пепо и пренебрежително се облегна на стола. Но Тодор прочут с набожността си, каза нетърпеливо:
— Разказвай, разказвай нататък.
Петър се поколеба за миг. Дали да се престори на обиден и да се нацупи, но веднага се отказа.  Това нямаше да му донесе нищо.
— Нима не сте чували коя е света Петка? — продължи все така шепнешком.  — Преди една неделя игумена на нашия манастир сънувал чуден сън. Явил му се Дух божи, целият окъпан в неземна светлина, и с глас на медна тръба му казал: “ Иска ли да облекчи страдащите, да върне здравето на болните?  Тогава отиди на това и това пусто място и там изрови костите на света Петка“. На утрото игуменът повел братята от манастира, поръсил мястото със светена вода и щом копнали, разнесъл се звук на камбани и изведнъж пред тях се появили костите на светицата. И знаете ли какво чудо станало? Едва понесли мощите и насреща им — болна жена. Още от дете краката й били изсъхнали, после и лош цирей ослепил едното й око. Тя помолила за благослов. А те й дали да докосне с пръстите си свещените останки. И щом се допряла до тях, сляпото око на жената прогледнало, болните й нозе се изцерили и тя се изправила на тях.
Петър  без особена мъка съчини тази история, но после осъзна, че Пепо и Тодор бяха яки и здрави мъже, та  трябваше да измисли нещо по-засукано:
— Сто крачки по-нататък — ново чудо. Срещнали един отчаян човек  Някакви шмекери го изиграли, та изгубил всичко  и сега бил решил да посегне на живота си. И на него дали да се допре до костите.
— И веднага в джоба му се появили две кесии пълни с пари — през смях завърши вместо него Пепо. — Или може да са били три, а?
Без да губи самообладание Петър попита:
— И до твоите уши ли стигна разказът за тези чудеса?
Пепо троснато рече:
— И каква костичка ти оставиха тези монаси?
— Ей тази, най-мъничката. — Петър показа кутрето си. — Река от сълзи пролях, за да измоля една костичка да ми дадат. Е, склониха, но ми заповядаха за по-малко от хиляда лева да не я давам.
Тодор се прекръсти набожно, но Пепо се изсмя.
— Искаш ли пък сега аз да ти разкажа една история, Петре? Слушай, тя  по нищо не отстъпва на твоята, ще видиш. Едно птиченце ми каза, че във вторник, когато копаели гроб за баба Димитра там се навъртал и някакъв божи човек. Случило се, че извадили от земята няколко стари кости. „Божият служител“ ги събрал всичките и още на часа ги нарекъл: „Тази ще е от света Филомена, тази — от света Варвара, тази пък… от света Петка…
Цялата злоба, натрупана в Петър, избухна изведнъж. Той скочи, брада му трепереше от гняв, а очите му мятаха светкавици:
— Анатема на онзи, който дръзне да похули слугите Христови…
— По-кротко, по-кротко с анатемите, Петре — рече уж незлобливо Пепо, но имаше нещо в думите му, което подплаши Петър и  той грабна шапката си и набързо излезе навън.

Някой запитал Гамлиел:
– Къде се намира Всевишния?
– Не зная.
Друг му казал:
– Каква е тази твоя мъдрост, всеки ден да отправяш молитви към Него, без да знаеш къде е Той?
Гамлиел отговорил:
– Преди да ти отговоря ще те попитам  нещо за това, което е с теб ден и нощ, а ти ми кажи къде е то, питам за душата ти?
– Не зная.
Тогава равинът казал:
– Не можеш да ми кажеш мястото на нещо, което е с теб, а ме питаш къде е Този, на Когото се моля!.

Уморен от шумния и забързан град, където всичко го отвличало от възможността за размисъл, един човек решил да намери спокойно място.
Той отишъл в гората, където нямало хора, но не могъл да се уедини, защото му пречело чуруликането на птиците. Той навлязъл още по-навътре в гората, но там птиците пеели още по-силно.
Търсейки тишина и спокойствие, човекът влязъл в една пещера, там било тихо, но капещата вода от стените го дразнела.
Тогава той си построил малка къща със свукоизолация. Заключил всички врати и прозорци, но в тишината все по–силно и силно се чувало “ тик- так, тик-так…“ Той си свалил часовника от ръката и го разбил в стената.
Седнал, успокоил се, дълбоко въздъхнал… Сега бил доволен, че най-накрая ще бъде тихо, но…
„Туп-туп, туп-туп….“ звучало сърцето му в гърдите и този звук се усилвал още повече…
Всички проблеми и техните решения, не се намират отвън, а в самите нас. Трябва да се научим да намираме доброто и хубавото там, където сме.

Той много обичаше това място, когато беше млад. Широката река спокойно носеше своите води. Наклонения бряг, храстите и дърветата наблизо се къпеха в безметежния бяг на вълните. Тук той срещаше красивия изгрев и залез на слънцето, зноя и прохладните нощи.
Първоначално идваше тук често, за да успокои горящото си сърце, преизпълнено с мъка, болка и страдания. И толкова му се искаше до него да има стар и мъдър човек, който да му каже, как да постъпи. Да му помогне със съвет и насърчителна усмивка. Но само тишината и самотата му отговаряха тогава.
След това започна да идва все по-рядко. Проблемите намаляха, но станаха по-сериозни. Желанието да получи съвет от стар и мъдър човек не беше изчезнало. Но само безкрайния бряг, тихите води на реката и шумоленето на клоните бяха вместо отговор.
Животът му наближи своя край. Мина много време и той отново дойде тук. Странно, той стоеше отново на любимото си място. Погледна отражението си в реката, приглади побелелите си коси и пооправи дългата си брада.
Изведнъж урината тишина се разкъса от здравият му смях.
–  Бог беше прав. Иначе и не можеше да бъде. Сега, най-накрая аз мога да поговоря със стар и мъдър човек.