Живял някога един отшелник. Веднъж той пожелал да види света. Оставил своята пещера и отишъл в един град. Там посетил един благородник. Той го приел, нахранил и приютил.
Този благородник имал осемгодишен син, който много го радвал.
Минало известно време. Чул се плач край портата, носели мъртвец към гробищата.
Благородникът казал:
– Иди виж, сине, носят покойник. За него вечно блаженство ли ще има или е обречен на вечни мъки.
Момчето излязло. След като се върнало то радостно казало:
– Той е намерил вечно блаженство.
След известно време край тях отново преминал покойник. Благородникът отново изпратил сина си. Когато момчето се върнало тъжно казало:
– Този е осъден на вечни мъки.
Тогава отшелникът се обадил:
– Четирийсет години живях отделен от хората в една пещера, един ангел ми носеше храна, но все още не мога да кажа кой е предопределен за вечно щастие и кой е обречен на вечни мъки. Как можем да знаем това едно дете?
Момчето отговорило:
– Слушам това, което хората, си говорят, когато вървят след ковчега. Първият път казаха за покойника: „Той беше достоен и добър човек, никого не обиждаше и угаждаше на Бога“, за това ви казах, че е приел вечно блаженство. От вторият покойник се оплакваха: „Зъл човек беше, постоянно лъжеше. Жесток и несправедлив беше. От Бога не се страхуваше и нямаше срам от хората“, за него ви казах, че е обречен на вечни мъки. „Човек се познава по делата“, – така ме учеше дядо ми.
