Когато започнах да обичам себе си разбрах, че мъката и страданието са само предупредителни знаци, че аз живеех срещу собствената си природа. Днес знам, че това е честност.
Когато започнах да обичам себе си, разбрах колко много може да бъде наранен човек, принуждавайки го да изпълни желанията ми, знаейки, че не е време за това и че човека не е готов още за това, дори ако този човек съм самият аз. Днес го наричам уважение.
Когато започнах да обичам себе си, престанах да искам друг живот и така можах да видя какво ме обкръжава и ме кани да раста. Днес това наричам зрялост.
Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства, аз съм на точното място в точното време и всичко, което се случва е в подходящия момент. Винаги мога да бъда спокоен. Сега аз го наричам увереност.
Когато започнах да обичам себе си, спрях да губя времето си и прекратих да мечтая за бъдещи грандиозните проекти … Днес аз правя това, което ми доставя радост. Това, което обичам да правя, което е желано от сърцето ми, аз го правя със неговото собствено темпо. Днес аз го наричам простота.
Когато започнах да обичам себе си, аз се освободих от всичко, което е вредно за здравето ми – храна, хора, предмети, ситуации. Всичко, което ме отделя от пътя ми. Днес това наричам любов към себе си.
Когато запонах да се обичам себе си, престанах винаги да бъда прав и от тогава не грешах. Днес разбрах, че това е скромност.
Когато се влюби в себе си, аз отказах да живея в миналото и да се тревожи за бъдещето. Днес аз живея за днешния ден, където всичко се случва. Аз наричам това удовлетворение.
Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че умът ми може да ме безпокои и дори да ме направи болен. Но когато го взех близко до сърцето си, той се превърна в ценен съюзник. Днес наричам тази връзка мъдростта на сърцето.
Ние вече не трябва да се страхуват от спорове, сблъсъци или проблеми със себе си и другите. Дори звездите се сблъскват и от техния трясък се раждат нови светове. Днес знам, че тови е животът.

Какво ви тревожи и не ви дава спокойствие? Навярно ще кажете: „Нищо“.
Но всеки от нас има нещо, което го тревожи, не му дава мира. Обикновено това са мислите за настоящето и най-вече за миналото, в което се осъждаме и не можем да си простим.
Единственото, от което трябва да се боим е Бог. Нужно е да осъзнаем Неговото присъствие.
Майката винаги присъства в съзнанието на детето си, дори и когато то не мисли специално за нея. Така трябва и ние да живеем, да се движим и да съществуваме в Бога.
Ако Бог е винаги с нас навсякъде, в нас не може да проникне нищо, нито безпокойство, нито мъка, нито вълнения…. Осъзнавайки това разбираме, защо Нащият Баща толкова сериозно говори за греха на безпокойството и опасенията.
Как може да не Му се доверяваме, когато Той ни е оградил отвсякъде? Ако Бог е навсякъде с нас, ние имаме надеждна броня срещу всички атаки на врага.
В скръб, в недоразумение, при клевета, във всяко подобно нещо, ако нашият живот е скрит с Христос в Бога, Той ще ни пази. Ние сами се лишаваме от това чудно откровение, а трябва непрестанно да общуваме с Бога.
„Бог е нам прибежище“  и нищо не може да проникне през тези стени, ако ние сами не позволим това.

Слънцето прежуряше. Земята бе станала твърда като кирпич. Леко приведена жена бързаше по черния път през полето. Тя носеше ключове, които мъжът ѝ бе забравил, а много му трябваха на работата.

Друг път, когато трябваше да измине по-голямо разстояние, отдалечено от шума и глъчката на хората, тя пееше или се молеше

Но сега всичко беше изсъхнало в нея. Причина за това не беше палещото слънце. Някаква мъка, загнездила се в сърцето ѝ я измъчваше.

Жената разбираше много добре, че за това си състояние, единствено тя е виновна. Тя не издържа повече и там на полето започна:

– Господи, знам че трябва да простя, но не мога… Каква е ползата? …. Прощавам и като се обърна пак същото се повтаря.  Не мога, не ми стигат силите да го направя … чувствам се отхвърлена и пренебрегната, а болката е толкова силна …. Да, зная 70 пъти по 7, но не мога, много ме боли …. Помогни ми!

Чу се тих глас:

– А на мен по-лесно ли ми беше?

Пред нея застана кръста със Спасителя, прикован на него. Пироните болезнено се впиваха в плътта Му. Засъхнала кръв от тръния венец бе оставила следи по лицето Му.

Тя заплака. Издигна поглед към небето и завика:

– Прости ми, Господи и ми помогни!

Бял пухкав облак засенчи палещото слънце. Подухна хладен ветрец. В нея настъпи мир. Сърцето ѝ ликуваше, а душата ѝ пееше.

Шотландският реформатор Джон Кнокс винаги сядал на масата на едно и също място. Един път имал чувството, че трябва да се премести и да седне някъде другаде.
Изведнъж се чул изстрел, куршумът прелетял през прозореца и заседнал в стола, на който обикновено сядал Кнокс. Без съмнение куршумът е бил предназначен за Джон, но по чудо бил спасен.
Ние знаем, че Бог обича и пази Своите създания. Той е източник на мъдрост и знае как да устрои нещата, което ни засягат и всичко това прави – в наша полза.
Трябва да приемем всичко с благодарност. Бог, който е толкова милостив не презира и най-малката ни болка и мъка. Той се грижи за нас. Предупреждава ни за опасностите в живота и ги отклонява от нас.

Целият този ужас беше непоносим от самото начало. Зачестяващите отсъствия, неясните и подробни извинения, а накрая мъката, конфликтите, самоуниженията и обещанията.

За повечето случаи знаеше, че са безобидни флиртове. Той копнееше за ласкателства, възхищение и признание. В други случаи обаче, отношенията ставаха сериозни и най-често завършваха със секс.

Напоследък тя все по-малко се измъчваше заради тези изневери. По-скоро изпитваше отегчение и досада. Отнасяше се с търпение към подбудите му, но не можеше вече да понася последиците. Най-вече изпитваше досада от обещанията, които следваха, че това няма да се случи повече, че се е промени, че истински се разкайва, че ще бъде верен и ще сложи край на авантюрите си.

Тези обещания изобщо не я трогваха, но беше непоносимо да ги слуша.

Първоначалния шок и унижението, когато разбра за изневерите му, бяха отстъпили пред тоталното безразличие. Нищо друго не оставаше освен да го напусне, но все още не й се искаше, надяваше, че нещата ще се променят.

Въпреки всичко тя още го обичаше. Децата и семейството, за което беше копняла …. не можеше така леко да отхвърли. Бе готова на всичко за да съхрани и малкото, което бе останало.

Те все още бяха заедно, при това за околните изглеждаха щастливо семейство. Не й се искаше да обрече децата си на нещастно детство и разведени родители.

Но никак не и беше лесно, по-скоро й беше ужасно трудно. И понеже личният и семейният живот бяха всичко за нея, нямаше къде да скрие и зарови болката. Не споделяше с никого, а това продължаваше да я мъчи, като ужасна рана, която отказваше да зарасне.

И все пак тя успяваше донякъде да се справи с това …..