Тони след дълго скитане по улицата, реши да влезе в магазина. Той не бе голям магазин, но в него имаше голямо количество и разнообразни обувки за малки, големи, мъже, жени, деца, …

Тони бе бедно момче. Разкъсаните му маратонки, от които се подаваха пръстите на краката му, отдавна не бяха сваляни от краката му.

Той влезе уверено в магазина и отиде при една жена, която даваше информация за обувките на тези, които желаеха да си купят нови обувки.

– Извинете, къде могат да се купят най-евтините маратонки? – попита Тони.

Жената му посочи с ръка щанда.

Изведнъж тя спря поглед върху краката на момчето и неусетно леко изсвири с устни.

„Как може да ходи, с такива парцаливи маратонки?“ – помисли си тя.

След това се обърна към Тони, който още не бе поел към посоченото място:

– Тези обувки от първия ден на започване на училище ли ги носиш?

– Да, – плахо отговори Тони.

Момчето наведе очи, а след това продължи, сякаш се извиняваше, че маратонките му са такива:

– Ние в къщи сме четири деца. Татко почина. Мама изкарва  по малко пари, колкото да има за храна, но вечно сме гладни. Тези маратонки бяха първо на Васко, после на Диди, а сега са мои. Васко обича да играе футбол и бързо ги скъса. Те не бяха нови, но запазени. Бяха ги дали на мама за работата ѝ. После Диди ги довърши, като се правеше на барелина и стъпваше  с тях на пръсти. Сега са мои, макар и окъсани нацяло….

Когато жената го изслуша, тя му каза нежно:

– Избери си, които обувки искаш, аз ще ги платя.

Тони бе като зашеметен. Той не можеше да повярва, че такова чудо може да му се случи и то точно на него. Със зинала уста момчето гледаше великодушната жена и от страх не помръдваше, да не би чудото да се развали.

– Отиди и се избери обувки, хайде, – подкани го жената. – Но ми обещай, че ще се учиш отлично и в училище ще се държиш добре.

Момчето клатеше само глава в знак на съгласие.

Тони излезе от магазина щастлив и доволен, притискайки нежно до гърдите си кутията, в която лежаха неговите нови маратонки.

Да помагаш на хората е прекрасно. Нека не забравяме за тези около нас, които се нуждаят от нашата помощ.

Една нощ се запалил хотел и хората, които се намирали в него избягали навън по пижами и нощници или загърнати в чаршафи.

Двама мъже стояли наблизо и гледали огъня.

– Преди да избягам, – казал единият, – аз влязох в няколко стаи и намерих там много пари. Хората не мислят за пари, когато са в паника. А парите, когато попаднат в огъня, стават на пепел. Тогава взех всички пари, които можах да намеря. Никой няма да се сърди, че съм ги взел.

– Вие не ме познавате, – казал другият човек, – дори не знаете кой съм аз.

– А вие къде работите?

– Аз съм полицай.

– О, – казал първият.

Той бързо поразмислил, а след това казал:

– А вие знаете ли кой съм аз?

– Не, – казал полицая.

– Аз съм писател и разказвам неща, които никога не са се случвали.

Щастливото събитие е станало в семейството на 72 годишната Каур и 79 годишния ѝ съпруг Мохиндер Сингх Гил.

Каур е станала майка 46 години след като се е омъжила и 20 години след настъпване на менопаузата.

При раждането бебето е тежало 2кг.

Мечтата на Каур се е реализирала благодарение на ин витро.

Собственикът на клиниката, където изследвали индийката казал, че е скептичен относно възможността Каур да забременее, но тестовете са потвърдили способността ѝ да роди.

Трябва да се отбележи, че Каур е „пълна с енергия“ и сама се грижи за детето си, а мъжът ѝ активно ѝ помага.

Това рисковано начинание било предприето от възрастната двойка не от любов към децата.

Покойният баща на Мохиндер е посочил в завещанието си, че синът му ще бъде в състояние да разчитат на наследство, което е около 720 хиляди долара, само ако има поне едно дете.

В църквата на колене бе застанал посивял мъж. Главата му бе леко приведена, а очите леко притворени.

Той доста сърцераздирателно изливаше молитвата си пред Бога:

– Води ме, Господи, там където трябва да бъда, а там където не трябва да ходя, аз сам се изкатервам ….

Децата в квартал имаха едно единствено любимо предаване. В него разказваха за спешни случаи, спасяване и катастрофи. Малчуганите след поредното предаване, коментираха, спореха, а човекът, които бе помагал да се спасят други, за тях беше герой.

Веднъж Екатерина, буйно четиригодишно момиче, предложи:

– Хайде да повторим положението, когато пожарникарите.опънаха специално платнище, а от прозореца на горящият апартамент скочи един мъж.

– Хайде, – в един глас се съгласиха всички останали от „бандата“.

Четирима опънаха едно избеляло покривало за палатка, а на перваза застана Екатерина, бъдещата героиня в квартала.

Край децата мина бабичка. Тя видя какво се канят да направят и помоли:

– Мога ли да гледам скока отгоре?

– Ау, – извика един от малчуганите, – сред зрителите ще има един възрастен човек! Това е супер.

Изглежда за децата това бе много важно. Все пак това бе подкрепа от възрастен човек в начинанието им.

Бабичката започна  да се изкачва по стълбите и когато стигна до петия етаж, Екатерина ѝ отвори вратата.

– Това покривало, което държат твоите приятели, не е приспособено за такъв скок. Когато се използват такива платнища, те се изработват по специален начин, така че да поемат тежестта на падащия при скока . Дете, ако ти скочиш долу, ще се удариш много лошо, – обясни спокойно бабата.

Екатерина я гледаше с ококорени очи.

„Странно, тази жена не ми се скара, не ме уплаши, а спокойно ми обясни, с какво ще свърши моя скок“, – помисли си Екатерина.

– Убедихте ме, – каза момичето, – моя полет, не е съвсем добра идея.

Така една непозната възрастна жена унищожи кариерата на „супер звездата“ Екатерина в квартала, но спаси живота ѝ.