Щом имате съседи, едва ли ви се разминавате с шума от празниците им и други моменти свързани с различни нюанси на съжителството ви с тях.

В такива случаи е добре да имате голяма доза чувство за хумор.

Ето какво е написал еди човек на своя съсед:

„Здравейте!

Мисля, че това трябва да научите. Когато ви няма в къщи, слоновете, които живеят във вашия дом, като домашни любимци, играят на боулинг.

Страхувам се за тяхната безопасност!

Съседа ви от долния етаж“.

Или

„Скъпи съседи, извинявам се за продължилият до късно през нощта ремонт.

Благодаря ви за търпението и разбирането.

Желая ви добър ден“.

А ето какво е написал един съсед изпаднал във „възторг“ от създалата се обстановка възбудена от несъобразителен съсед“.

„Скъпи съседе, звуковата аларма на вашият автомобил е зашеметяваща. Тя е толкова силна и басовете ѝ са толкова яки, че стените на блока се тресат. Това е невероятно.

Особено хубаво става, когато я включите музика в 3:30  сутрин, просто нямам думи. Много съм впечатлен от колонките ви.

Не си мислете изобщо да намалявате звука, особено когато тази музика слушат не само в блока, но и хилядите живеещи хора наоколо.

Вашия завистлив съсед“.

Ако обичате да наблюдавате как буболечките пълзят по цветята, огъва тънките заострени листа на тревата, ако ви вълнува веселия танц на пеперудите, ако обичате около вас да се разнася аромат на билки и горски плодове, не оставяте равнодушен пред преливащите се наоколо цветове, потъвайки изцяло в тяхното разнообразие, от вас се излъчва радост, а сърцето ви трепти от  щастие.

Вижте колко трогателен е залеза! Насладете се на буйната игра на вятъра, който гони облаците и ги превръща в чудновати фигури. Или по-добре си поговорете с прибоя, настъпващ, шумен,….. изведнъж притихващ и смълчаващ се. Вслушайте се в шумоленето на листата, те разказват поредната си приказка, която вятърът им е донесъл от далечни краища.

Ако се наслаждавате на природата, в нейните звуци и багри никога няма да останете сам.

Защото всички те дърветата, извисили корони към небето, цветята и пеперудите, които взаимно преливат багрите си едни в други, пчелите и мравките, които неуморно се трудят, изгревите и залезите следващи един след друг, симфонията от трели  и възхитителни аромати ви съпътстват навсякъде в трудното ви ежедневие,  в живота изпълнен с проблеми и предизвикателства.

И въпреки всичко вие ще бъдете щастлив, защото умеете да наблюдавате и да се потапяте в хармоничната красота и нестихваща музика около вас.

Пламен поиска да върне Павел към темата  за смисъла на съществуването. Той знаеше на какво държи приятелят му, но искаше да го убеди в това, което той вярваше.

– Според теб някои от нас изпушват живота си така ли?

– Не си ме разбрал добре. Едни ухаят приятно и хората се увличат около аромата им. Така животът им става по-красив и полезен. Нима такъв живот не ти харесва?

– В бъдещето или в миналото остава повече истина? – Пламен не искаше да се откаже така лесно.

– Към какво се опитваш да ме насочиш, приятелю? Забравата е валидна за всички, в края на краищата паметта се уморява. И нас ще ни забравят.

– Именно. И сега , и някога повечето хора се превръщат в сива пепел, която вятърът разнася небрежно по земята, защото животът им остава незабележим. Такъв живот излишен ли е?

– Няма излишен живот! Мравката събира семенца, пчелата трупа мед, но тях никой не е издигнал или наградил за труда им. Много хора обичат разрушението повече от изграждането, убийството от спасяването на живота, но аз предпочитам да обичам и да лекувам пациентите си.

– Не вярвам да пренебрегваш богатството?

– Обичам музиката, поезията и всичко красиво, което прави така, че на човек да му е хубаво. Има две измерения любов и свобода. Колкото повече имаш, толкова повече губиш. Ако човек не твори, не създава и се обрича на жалко съществуване.

– Парите не вършат ли същата работа? Нима не дават сигурност?

– Те създават повече грижи. Има хора, които живеейки върху купчина злато и пари, се изявяват като недосегаеми и вечни. Животът на такива е излишен.

Спорът можеше да продължи още много и всеки да държи на своето, но те бяха приятели и решиха да завършат вечерта с нещо по- приятно и излязоха на разходка.

Празникът бе в разгара си. На масата имаше вече доста изпразнени чинии, а хората въодушевено говореха, ръкомахаха и обясняваха, като от време на време надигаха чашите, виното още не беше свършило.

– След една седмица ще имаме събирана в клуба, – каза възрастен мъж, с побелели коси. – Галя, ще дойдеш ли да ни посвириш с акордеона. Там ще има хора жадни за музика.

– Татко, – засмя се Галя, – сред тези, които ще бъдат жадни за музика има хора, които знаят да свирят по-добре от мен на акордеон. Тук е имало детска школа и много от тях са се научили да свирят от малки. На малкият ѝ пръст не мога да стъпя.

– Е, че ти свириш добре, какво те притеснява? – каза възрастният мъж.

– Учех се да свиря на акордеон, когато постъпих в учителския институт, тогава бях на 18. Да беше ме пратил, когато исках да свиря още на седем години, но ти тогава с мама ми казахте: „Ако завършиш годината с отличен успех, ще ти купим акордеон“. Аз не успях и тогава така си останах с мечтата, – въздъхна тежко Галя.

– Но нали по-късно имаше акордеон и сега свириш, – възрази бащата.

– Да, но ми липсва много от техниката, която бих натрупала, ако бях почнала като дете.

Хората се смълчаха и се заслушаха в спора между дъщерята и баща ѝ.

– Тогава, – продължи Галя, – нашият учител водеше състав с тамбури. Избираше си сред нас деца, които да включи в оркестъра. Толкова много исках да свиря поне на тамбура, щом не можех да се науча да свиря на акордеон.

– И какво стана? – попита Атанас, тъмнокос младеж със сини и топли очи. – Взе ли те учителят?

– Не, взе Димо, а мен записа в хора, – каза с болка Галя. – Учителят ни Димитров каза, че Димо пишел по-вярно от мен, дори когато преписвал от дъската, а моите тетрадки бяха нашарени с червен молив отгоре до долу. Тогава толкова много мразех Димо за това.

– Чакай да ви кажа как майка ми искаше да се науча да свиря на цигулка, – обади се Красимир, той искаше да разведри създалата се мрачна обстановка.

Беше едър и як младеж. Вечно усмихнат и на всеки помагаше.

– Майка ми си бе втълпила, че аз трябва непременно да се науча да свиря на цигулка, – започна да разказва Красимир. – Но аз не исках да свиря на тази скапана цигулка, на мен ми се играеше футбол.

Всички се заслушаха с интерес.

– Един ден, когато тя ме затвори в стаята за да се упражнявам на цигулката, аз хванах музикалния инструмент, сложих го на коляното си и той изпращя в ръцете ми, наоколо се разхвърчаха трески от него. От тогава изобщо в къщи не се говореше за свирене на цигулка. Футболът бе моята страст. Знаете, че дълги години играех в местния отбор. Какви години бяха само.

Каква ирония?! Този, които искал да свири, не му дали, не знам по какви причини, той просвирва по-късно, но то съвсем не е същото, а друг, който си мечтаел за футбол, унищожил музикалния инструмент, за да се посвети на любими си спорт.

Музикалната композиция „Печалните птици“ е един от шедьоврите в творчеството на Морис Равел, френски композитор един от водачите на музикалния импресионизъм.

Това е спомен от разходка в гората близо до Фонтенбло, където той е слушал подсвиркването на дроздовете, което, според приятелите му, композиторът много точно е пресъздал в музиката си.

Равел е внесъл в пеенето на птиците субективно начало, украсявайки го с изискана хармония. Тези очертания от натура, обогатяват психологичното съдържание, излизащо от пределите на безкрайността.

Произведението привлича с тънкостта на звучните арабески и колоритната клавирна разработка.