В проучването, изследователите от Университета на Квебек, което е започнало през 1984 г., са участвали 1162 момчета от икономически необлагодетелствани райони на Монреал. Участниците  са били на възраст 17, 23 и 28 години. Те са отговорили на въпроси за пристрастеността им към хазарта и симптомите на депресия.
Изследователите са установили, че млади хора, които редовно залагат често страдат от депресия. Симптомите на депресия са имали 73% от играещите. Експерти твърдят, че игроманията в чист вид се среща изключително рядко. Обикновено това е придружено и от други психични разстройства.
Например, учени от Университета Монаша са открили у геймъри симптоми на антисоциални, гранични, нарцистични и истерични разстройства.
Според експертите, зад развитието на игроманията и личните разстойства стоят едни и същи биологични и социални фактори. Това са проблеми с родителите в детството, насилие, трудности в управление на емоциите, наркомания, депресия, и тревожни разтройства.

Това се случило през 70-те години на миналия век. В СССР докарали група африкански младежи, за които съветския народ знаел, че закусват с човешка плът
Настанили ги в един пионерски лагер. За да просветят новодошлите поставили в общите палатки телевизор.
Тъмнокожите момчета и момичета проявили жив интерес към тях. Постоянно сочели с пръсти по екрана и особено се заинтересували от устройството за превключване на програмите.
По-късно се оказало, че те за първи път виждали черно-бели телевизори …

„Първата красавица“ на църквата се обърнала към свещеника:
– Вие казахте, че преди богослужението се нуждаем от молитва поне един час. Знам че точно за един час идвам пеша до църквата и за това реших да не използвам транспорт, а да ходя и да се моля, за служението, за църквата, за вас и за това Бог да ми даде мъж.  Но всеки път, когато тръгна пеша насам, за мен се окачват светски момчета и ме съпровождат до църквата и не мога да се моля. Какво да правя?
– Но това е много хубаво! Щом идват след вас поканете ги в църквата! Едни ще останат, други ще си тръгнат. Църквата ще расте и аз ще се радвам. А може някой от тях, накрая да стане ваш съпруг и аз ще бъда доволен. Бог по такъв начин отговаря на вашите молитви.

Слънцето уморено простираше последните си лъчи над парка. Свежата зеленина намекваше за прекрасния ден, който вече си отиваше. Дори птичките млъкнаха, за да се приготвят за настъпващата нощ.

Ирена беше с лек грим, тъмни джинси и светло синя блуза, прилепнала плътно до тялото ѝ, а буйната и руса коса се развяваше от вятъра. Боби я наблюдаваше отстрани  и я изпиваше с очи.

– Искаш ли да ти покажа нещо? – каза Боби едва доловимо.

После извади портфейла си, порови в него и ѝ подаде една банкнота.

– Не съм искала пари от теб,-  недоволно сви устни Ирена.

– Това, което ти дадох не е просто банкнота, – засмя се Боби, – в нея има нещо много интересно.

– Ооо! – възкликна Ирена. – виждам върху нея има много подписи. Какво означава това?

– Това е войнишки долар.

– Войнишки долар?! – прошепна почти като ехо Ирена.

– Това е една стара традиция, – започна да обяснява Боби. – Преди да ги прехвърлят в Аляска и след това Пърл Харбър, войниците първо изписвали имената си върху банкнотите и едва след това отивали да ги изхарчат в бара. Скоро в Сан Франциско отново се натъкнах на такава банкнота.

– Това навярно е един начин да си спомним за тези обречени момчета, – каза с тъга Ирена.

– Да, – прибави Боби, – късчета безсмъртие.

Край тях хората се разхождаха, младежи се усмихваха едни на други, щастливи, че са заедно. Възрастни се подпираха и крачеха със своите спомени.

Но всички отдавна бяха забравили онези весели момчета, които бяха принудени да минат през месомелачката на войната. За тях си спомняха само близките им, които тъгуваха за тях.

И днес военни конфликти, стълкновения, насилие и кръв. Не можахме да се научим, че животът е даден, да се живее, а не да се отнема насила.

Една вечер Надя се разхождаше по улиците. Тя тъгуваше, защото съучениците ѝ се присмиваха за нейната външност.
Всички останали момичета бяха красиви и момчетата тичаха след тях, но никой не поглеждаше Надя.
Изведнъж пред нея се появи странна старица.
– Мило дете, защо плачеш? – прошепнала тя с хрипливия си глас.
– Съучениците ми се присмиват, – Надя тилкова много искаше с някого да сподели мъката си.
– Аз зная как да ти помогна. У дома имам вълшебна пудра….
Старицата не успя да довърши, когато Надя бързо скочи и извика:
– Аха! Ще сложа твоята пудра върху лицето си и кожата мо ще се смъкне! Да не мислиш, че съм толкова глупава? От къде на къде бабичка ще кръстосва улиците нощем и ще предлага „вълшебна“ пудра? Не, благодаря, аз си отивам.
– Стой, момиче, исках да ти дам пудрата, за да я продаваш евтино на твоите съученички. И тогава те ще станат неприятни на външен вид.
На следващия ден Надя продаваше пудра на тези момичета, които я бяха обиждали и ѝ се присмиваха. По лицата им се появиха същите пъпки, както и по нейното.
Да, но това не направи Надя по-красива и приемана от другите. Не отмъщението, а любовта обръща нещата към по-добро.