Град Виена бе нападнат от френската армия водена от Наполеон Бонапарт.

За Лудвиг ван Бетовен настана трудно време. Условията тогава се описват от него така:

„Какъв разрушителен, безпорядъчен живот виждам и чувам около себе си, нищо друго освен барабани, оръдия и човешка мизерия във всякаква форма“.

Бетовен имаше причина да бъде обезсърчен относно здравето си. Губеше слуха си и почти нищо не чуваше.

Сред този смут и отчаяние той успя да композира своя пети концерт за пиано.

Един писа за него:

„Това е върхът на цялата концертна музика, писана някога“.

Сега той е известен като Императора и този му триумф продължава и днес.

Всеки от нас лесно може да се обезсърчи от условията, пред които е изправен, но Бог работи във всяка ситуация. Той използва обстоятелствата, за да ни преобрази и дори да създаде шедьоври.

Можем да сме притиснати или объркани, но точно в този момент трябва да се обърнем към Бога. Той може да ни оформи, да ни усъвършенства, да ни научи и да направи невероятни неща чрез нас.

Ние сме просто „глинени съдове“, но Бог може да ни даде „съкровище“в тях.

Във всяка ситуация бъдете уверени, че Бог е с вас. Подчинете живота си на Него. Позволете Му да използва обстоятелствата, за да ви пречисти.

Атанас отново бе притеснен.

Ранните утрини за него бяха най-лошите, защото сам оставаше с мислите си.

Поради предишните кризи, които бе преминал, той бе намерил думи подходящи за подобни случаи.

Те бяха на Хъдсън Тейлър и гласяха следното:

„Има жив Бог. Той е говорил в Библията. Той има предвид това, което казва, и ще направи всичко, което е обещал“.

– Тези думи, – каза си Атанас, – идват от години на ходене с Бог и ми напомнят кой е Той и всичко, което може да направи през времена на болест, бедност, самота и скръб. Това не е просто да знаеш, че Бог е достоен за доверие, Тейлър сам е изпитал Неговата надеждност.

А помните ли кой бе Хъдсън Тейлър?

Той бе човекът, който се довери на Божите обещания и Му се подчини, за това хиляди китайци отдадоха живота си на Исус.

Когато сме изправени пред тревожни моменти, Бог може да ни помогне да не се колебаем в ходенето си с Него, защото Той е достоен за доверие.

Миро излезе от църквата с приятелят си Филип. Двамата бяха на Великденската служба.

Филип за момент спря и попита:

– Би ли дръзнал да умреш за праведния?

Миро само вдигна рамене, а Филип добави:

– Виж, Христос е умрял за нас още, когато сме били грешници.

– Ние сме отговорни за това, което сме извършили, – въздъхна примирено Миро. – И не можем по никакъв начин да го поправим.

– Забележи, – наблегна Филип, – Той бе разпнат и възкръсна не само за да бъдем оправдани, но и примирени с Бога.

– Не е ли странно, че ние нищо не правим в този исторически момент? – попита Миро.

– Да, бяхме слаби, грешници и врагове на Бога. Неспособни сме да променим пътя, който ни води към Божия гняв, – съгласи се Филип.

– Този гняв е отговорът на собствената ни глупост, – тръсна глава Миро. – Ние постоянно се стремим към самоунищожение, без да го осъзнаваме.

– Ето това е благата вест, – плесна с ръце Филип, – Бог противопостави Своя Син в битката за нас срещу греха.

– Е, може да не разбираме напълно как и защо всичко това се случва, но ние преживяваме радостта от свобода, – тържествено обяви Миро.

Елена се грижеше за майка си, докато тя бе в болницата. Това бяха тежки месеци за нея.

Един ден Елена застана на колене и се помоли:

– Благодаря ти, Господи, за това време, когато бях болногледач на майка си. Помогни ми по-леко да приема загубата ѝ.

Тя се мъчеше да хвали Бога, а същевременно се бореше със смесените си емоции.

Когато майка ѝ напусна този свят, Елена плака неудържимо.

Въпреки болката и скръбта си тя прошепна:

– Алелуя.

По-късно се укоряваше:

– Как мога в такъв опустошителен момент да хваля Бога?!

Дълго размишлява над това и разбра:

– Бог преплита трудностите и надеждата. Има времена на скръб и радост, чувство на сигурност и ужас.

Независимо дали сме щастливи или наранени, можем да се доверим на Бога и да му се покланяме с радостни викове и сълзи на хваление.

Дядо Христо седеше с внука си в двора. Двамата обичаха да беседват на различни теми.

Старецът бе сладкодумник, а внукът добър слушател.

– Днес си спомних една много стара история, – започна дядо Христо.

Внукът наостри уши и се приготви да чуе нещо интересно.

– Една възрастна двойка живеела в стара фермерска постройка. Те нямали достатъчно пари за ремонт и всеки момент домът им можел да се срути над главите им. Не стигали средства за храна, лекарства, да не говорим за отопление в студените зими. След като умрели, в имота им открили нефт. Представяш ли си, през всичките тези години, в които едва са свързвали двата края, те са живеели върху скрито богатство!

– Тъжна история, – констатира внукът.

– А знаеш ли, че много от нас християните живеем като тази стара двойка?

– Не вярвам, – противопостави се внукът.

– Нали някои казват: „Бог ме е спасил и някой ден ще отида на небето“?

– И какво лошо има в това? – тръсна глава малкият.

– Духовно бедните християни не използват Божията благодат, която е достъпна във всеки момент от живота им. Нима е нужно да чакаме да идем на небето, за да се радваме на богатствата на благодатта, които Господ вече ни е дал в изобилие?

– Аха, – съгласи се внукът. – То си е така.

– Освен това, – дядо Христо подръпна единия си мустак, – истинското богатство не се измерва с банковата ни сметка, а с Божията благодат. Ние сте получили Христовата праведност, прошка на греховете си, осиновяване като Божи деца, силата на Светия Дух, която обитава във нас и вечно наследство. Като сънаследници с Христос, ние имате достъп до Божите богатства, които включват неизразима радост, безусловна любов и мир, който никой ум не може да схване.

Внукът се засмя и добави:

– Прав си, дядо!

А вие не чакайте да идете на небето, а черпете от Божествените благословения всеки ден в живота си.

Защо не започнете да правите това още днес?!