Данчо бе попаднал в ужасно стресираща ситуация. Той чувстваше, че се дави, търсеше шамандурата, но не я виждаше.

В този критичен за него момент, той попита приятеля си Димо:

– Какво да правя? Повече не мога така!

– Просто, – усмихна се Димо, – дай го на Господа.

Това бе едно от нещата, което силно притесняваше Данчо. Затова той попита:

– Как да го направя?

– Буквално, признай: Не мога да го направя сам, Господи. Помогни ми.

– Добре, – съгласи се Данчо, – нещата изглежда се подобряват след този външен израз, но неизбежно то се прокрадва обратно.

– Какво имаш предвид? – вдигна озадачено рамене Димо.

– Например, предавам моето безпокойство във понеделник, но в петък нещо друго може да надигне глава и аз отново съм разтревожен.

– Предаването на Бога е нещо, което трябва да направиш повече от веднъж. Това трябва да е ежедневна практика.

– Май, – Данчо се почеса по главата, – всекидневно трябва да предавам проблемите си на Бога. Да се доверявам единствено на силата Му, за да се справя със земните си борби.

– Които бледнеят в сравнение с вечността, – потупа го Димо по рамото.

Надя бе най-сетне осиновена. Тя бе десетгодишна и бе изгубила всякаква надежда, някой да я хареса и да я вземе при себе си.

В дома, където бе израснала, наказваха Надя и за най-малката ѝ грешка.

За това, когато се запозна със жената, която бе пожелала да я осинови, попита:

– Мамо, обичаш ли ме?

Жената разбра копнежа на това детско сърце и отговори:

– Да.

Надя не бе убедена от този кратък отговор, за това попита плахо:

– Ако направя грешка, ще продължиш ли да ме обичаш?

– Да, – жената се усмихна и прегърна новата си дъщеря.

Докато живеем в този свят ще се проваляме и ще съгрешаваме. И навярно някои от нас се питат:

– Моята грешка оказва ли влияние на Божията любов към мен? Той още ли ме обича?

Когато съгрешаваме, нашият Баща любещо ни коригира и дисциплинира, но това не е отхвърляне.

Ако Бог можеше да ни обича и в най-лошия ни момент, как можем да се съмняваме в любовта Му днес, когато сме Негови деца?

Беше време когато Рени се страхуваше да ходи на училище. Уроците ѝ бяха интересни и тя запаметяваше всичко още в клас, но една група момичета я тормозеха. Често ѝ правеха жестоки шеги.

За да се скри през междучасието от тях, Рени влизаше в училищната библиотека, където разглеждаше и четеше струпаните там книги.

Един ден тя прочете името „Исус“.

Нещо трепна в нея и тя бе сигурна:

– Това е Някой, Който ме обича.

През следващите дни, очаквайки предстоящото мъчение, Рени прошепна:

– Исусе, защити ме.

Така тя се чувстваше по-спокойна, защото предполагаше, че Той бди над нея.

С времето на момичетата им омръзна да дразнят Рени и я оставиха намира.

Минаха много години, но доверието в Неговото име, продължаваше да крепи Рени в трудните моменти.

Тя започна да чете Божието Слово и разбра, че Исус е Истината, Пътя и Живота.

Рени като малко момиченце призова Името Му и не съжаляваше по-късно за това.

Нека и ние да Му се доверим напълно, защото Той е Този, Който ни обича.

Уж се поразхлади, но пак припече. Едва се дишаше. Хората търсеха отчаяно глътка свеж въздух.

Матьо пак мърмореше и ръкомахаше с ръце.

Петър го видя, усмихна се и попита:

– Пак ли роптаеше против препятствията, които си срещнал? По-добре гледай на тях като на изграждащи характера ти.

– Присмивай ми се, – измуча недоволно Матьо. – Не мога да ги преместя, нито да си проправя път през тях. Какво да правя тогава?

– Успехът ти се измерва не от мястото, до което си достигнал в живота, а с препятствията, които си преодолял, опитвайки се да го достигнеш.

– Е и какво? От някого помощ ли трябва да искам? – сбърчи нос Матьо.

– Хората са изненадващо щедри на съвети, особено ако първо отделите време да се сприятелите с тях. Бъди им благодарен. Можеш да намериш и човек, който да те насърчава и подкрепя години напред.

– Да бе, иди ти да се катериш по неравностите, – измънка недоволно Матьо.

– Само, когато човек се бори с предизвикателствата, които за момента му изглеждат свръх силите му, расте нагоре.

Матьо продължи да мърмори. Петър го погледна със съжаление и продължи по пътя си.

Правите ли правилните неща или обратното на тях? Всеки от нас има такива моменти, когато отстъпва от истината.

Преди години Стойчо разбра, че жена му е забременяла.

– Сега не е време да отглеждаме деца, – разкрещя ѝ се той. – Изплащаме заеми за апартамента, колата и дължа пари на Петър.

– Но, мили, това е наше дете, по-късно може и да нямаме, – тя се опита да го умилостиви.

– Точка по въпроса, – Стойчо удари с юмрук по масата – правиш аборт и край.

Жена му се разплака.

Стойчо знаеше, че това не е Божията воля, но настояваше на своето.

По-късно като размисли, какво е направил, силно се притесни и получи язва. Започна да пуши.

Животът му щеше да завърши катастрофално, ако не беше Божията милост и благодат.

Когато мислим, че можем да надхитрим Бог, губим радостта и мира си.

Бог предлага Своята милост вместо Своя гняв.

Да предложиш милост вместо гняв е акт на благодат. Живеем в свят, пълен с неблагодатност. Трябва да сме вечно благодарни, че Той предлага Своята милост, отново и отново, вместо Своя гняв.