Един ден двамата внука на дядо Петър го наобиколиха и започнаха да го питат, както обикновено, когато го видеха.

Двете момчета бяха много любознателни и очакваха интересни отговори от стареца. За тях той бе голям мъдрец.

– Дядо, нас ни учат, че трябва да имаме определено време за молитва, а ти защо не спазваш това правило? – попита Христо.

Старецът се усмихна и започна да обяснява:

– Царят определя часове за приемане на слугите си, които идват при него с лични молби….

– Дядо, но ние не се молим само за себе си, – прекъсна го припряният Николай.

– Тези, които идват при царя по свои лични или държавни дела, ще им се поставят ли срокове? – Христо попита, накланяйки главата си на една страна.

Момчето май бе се досетило само за отговора, но нещо му убягваше.

– Ето тук е разковничето, – поглади бялата си брада дядо Петър и замълча.

– Хайде не ни мъчи, – нетърпеливо подскочи Николай. – Изплюй камъчето.

– По царските въпроси можете да се явите пред Владетеля по всяко време.

Мирослав клатеше недоволно глава:

– Предаваме Господа, а се наричаме християни.

– Как го предаваме? – сбърчи вежди Нено.

– Отдаваме сърцата си на пари и материални придобивки. Имаме егоистични стремежи. Всичко друго освен Него, – фучеше яростно Мирослав.

Това си бе така и Нено само вдигна безпомощно рамене.

– Предаваме Го, като прекарваме повече време в интернет, отколкото в молитва, – размахваше разгорещено ръце Мирослав. – Четем всичко друго, но не и Библията или ако я четем, вършим това формално, без да вникваме в нея.

Думите му се забиваха като големи гвоздеи в съзнанието на приятелят му.

– И аз не съм по-добър, – повиши тон Мирослав. – Върша същото и се окайвам.

– Може би трябва да изповядаме и отхвърлим това предателство, – съкрушено каза Нено.

– Бихме ли имали смелост, да Го молим да ни очисти от това? – с болка извика Мирослав.

– Какво ни пречи? Той не би ни отхвърлил, – Нено погледна окуражаващо отчаяния си приятел.

Мирослав разроши косата си с ръце. Той целият бе напрегнат.

– Можем да поискаме, да живеем живот в любов, честност и почтеност, – предложи Нено.

– А ще можем ли? – погледна го с укор Мирослав.

– Без Негова помощ никога, – отговори Нено.

– Да, с Господа можем, – въздъхна Мирослав.

Хари крачеше из стаята и разсъждаваше на глас:

– Много бързо ли се движа? Да не би да работя прекалено? Е, вярно е, че се опитвам да контролирам всички и всичко около мен, но това лошо ли е?

Дядо му го чу и се засмя:

– Това дори е изтощително.

– Да, така е – съгласи се Хари, – но …

Старецът погледна внука си, премигна с очи и добави:

– Само Бог вижда и знае всичко, не забравяй това …

– Аз не казвам, че знам всичко, – прекъсна го внукът му. – Ставаше дума за контролът.

– Контролира само Този, Който знае всичко.

Хари наведе глава.

– Какво прави баща ти, когато му се свърши горивото на колата? – попита дядото.

– Отива на бензиностанцията, – бързо отговори Хари.

– И ти така прави, – посъветва го дядо му. – Изпълни резервоара си, а това става при общение с Бога, дали чрез молитва или четене и разсъждаване върху Словото Му …

– И Той ще направи всичко, което не мога, – възкликна Хари.

Катя възторжено сподели:

– Моят молитвен живот се подобри благодарение на шефа ми.

Стоян изненадано я изгледа. Той знаеше, че ръководителят им е човек с тежък характер. Колегите му трудно издържаха какъв да е разговор с него.

– До колкото знам, шефът не е християнин, – намеси се Златан. – Как тогава ти е повлиял?

Катя се усмихна:

– Всеки път, когато го видя да идва към мен, започвам да се моля.

А ето го и разковничето.

Тя се молеше много повече, преди да разговаря с шефа си.

Катя напълно бе осъзнала, че се нуждае от Божията помощ в нейните работни взаимоотношения с ръководителя на отдела.

Без значение с какво се сблъскваме, молитвата винаги е най-добрата практика. Тя ни поддържа свързани с Бог и кани Неговия Дух да ни насочва.

Вместо да разчитаме на нашите човешки наклонности, именно това ни помага да „живеем в мир един с друг“, дори и когато сме изправени пред конфликти.

Когато Бог ни помага, ние се радваме и да благодарим по-често, а това ще ни даде възможност да живеем в по-голяма хармония с другите.

Милен се смяташе все още за християнин.

Един ден той уведоми своите приятели, семейството си и всички, които посещаваха неговата църква:

– Аз не премахвам Исус от живота си, но изоставям религията. Просто напускам религията, не и Исус.

– Какво означава това, – изумени ги попитаха вярващите, които го познаваха.

– Исус все още ще бъде неразделна част от живота ми, просто ще се отърва от всички традиционни начини, по които хората са поддържали тясна връзка с Исус. Това няма да има ефект върху вярата ми. Исус и аз все още ще бъдем много близки. Просто няма да правя всичките тези молитви, четене на Библията, ходене на църква и подобни неща.

Приятелите му изразиха загриженост:

– Премахването на всички практики от живота му, вероятно ще доведе до бързо влошаване на отношенията му с Христос.

Но това не притесни много Милен.

– Да си християнин е по-скоро начин на мислене, – твърдеше категорично той. – Библията е толкова остарял документ, състоящ се от мислите и мненията на толкова много различни писатели. Не е като истински наръчник с правила, който трябва да се следват. Напълно мога да следвам Исус, без да правя нито едно от нещата, които Библията казва да правя.

Мина се време и идеите на Младен коренно се промениха.

Думите му потвърждаваха само едно, отдалечаване все повече от Бога.

Ето какво твърдеше и самият той напълно изменил се, бе потънал в някакви си свои размишления:

– Деконструирах вярата си. Вече не вярвам, че Исус е буквална историческа фигура. Сега изследвам идеята, че „Бог“ всъщност е създаден от човека. Той е възникнал от идеологията на бялото превъзходство.