Невен бе с приятелите си на разходка сред природата. В разговор помежду си, младежите бяха подхванали интересна тема за разсъждение.

– Гордостта е голямо зло, – каза Пепи.

– Така е, – съгласи се Станимир, – тя ни кара да мразим властта.

– Каква власт? – подскочи Гошо.

– Първо ние се противопоставяме на родителите си, първият авторитет в живота ни, – обясни Станимир.

– Освен това ни тя прави слепи за нашите недостатъци, – добави Невен. – Така не можем да променим това, което не е наред с нас.

– Ставаме надменни и пренебрегваме другите, – обади се и мълчаливецът Митко.

– Когато гордостта надделява над нас, сме несправедливи към тези, които са по-бедни, болни и недъгави, – изказа своето мнение и Борис.

Крум плесна с ръце:

– Нехайството, гневът, алчността, пиянството и всичко останало ряпа са яли пред гордостта, – заяви категорично Атанас.

– Тя държи умът ни далеч от Бога, – тихо промълви Сашо.

– Няма спор, че гордостта изкривява взаимоотношенията ни, – поклати глава Дани.

Пепи се усмихна:
– Понякога сме толкова горди, че ни е трудно да си го признае, но когато четем Словото, откриваме колко много ни липсва смирението.

– Ако можем да осъзнаем тази болезнена истина, ще бъдем свободни от отровното влияние на гордостта, – въздъхна дълбоко Нешо.

Много неща се казаха за гордостта и всичките бяха верни.

Младежите се размишляваха върху една или друга реплика.

Преобладаващото мнение бе:

– Трябва да се освободим от тази напаст гордостта, защото тя е взимала доста жертви между мъже и жени на вярата.

Крум крачеше в стаята си и разсъждаваше на глас:

– Перлата в короната на Сътворението беше самият човек. Той е създаден с определена цел.

Младежът спря за малко, почеса се по главата и отбеляза:

– Ако целта е изпълнена, животът е пълноценен, но отхвърлена и пренебрегната, тогава …. нищо няма да бъде, както трябва.

Крум се взря в тавана. Там, висеше обикновена крушка.

Това обнови разсъжденията му:

– Електрическа крушка е обикновен стъклен глобус. Ако е поставен на маса, той е безполезен, но ако се монтира в лампа и се включи в източник на захранване, той изпълнява предназначението си. Така се превръща в източник на светлина, който е полезен в ежедневния живот.

Внезапно Крум смръщи вежди:

– Аз съм като тази електрическа крушка, която лежи безполезно на масата …. за това …. трябва да се включа към източник на енергия. А къде е той?

Той разроши с длан косата си и си отговори сам:

– Разбира се, това е нашата връзка с Бога.

Тихомир въздъхна тежко:

– Животът е пълен с разочарования някои големи, други малки.

– Обикновено реагираме енергично и безрезервно, – усмихна се Пламен.

– Но нашите разочарования са обикновени, – отбеляза Борис.

– Докато живееш на тази земя, ще се сблъскаш с безброй възможности да изгубиш нервите си заради дребни, сравнително незначителни събития, – плесна с ръце Иван.

Дядо Стамен седеше на пейката и слушаше разговора на младежите. Той не се стърпя и се обади:

– Когато сте изкушени да изгубите нервите си заради дребните неудобства на живота, отвърнете се от гнева, стреса, горчивината и съжалението. Вместо това се обърнете към Бог.

Младежите леко се усмихнаха и махнаха с ръка, а старецът добави:

– Ако го направите и следвате заповедите Му, ще получите безценен дар, дарът на мира.

– Мир, – възкликна Пламен. – Кой ще ти го даде днес?

– Само Бог, – кротко отговори старецът.

– Глупости, – смръщи вежди Тихомир.

– Обречени са горещите глави! Нещастни са онези, които губят самообладание и са твърде горди, за да кажат „Съжалявам“, – на свой ред въздъхна дядо Стамен.

Но никой не го слушаше.

Младите хора се хилеха и бяха готови да се подиграват на възрастния човек, за съвета, който им бе дал.

Емил Петров отвори дом за момчета, за да помогне на най-уязвимите от тях. В него се приемаха сираци, бездомни, момчета, които са извършили криминални престъпления и деца с увреждания.

Едно от момчетата Христо имаше полиомиелит и слагаше тежки скоби на краката си.

Един ден Емил видя как едно от по-големите момчета носеше Христо по стълбите.

Трогнат от добротата на този младеж, Петров го попита:

– Дамяне, не е ли много тежък?

Телосложението на младежа съвсем не отговаряше на годините му. Той бе слаб и хилав, а носеше пълно, закръглено момче.

– Не , изобщо не е тежък, – усмихна се Дамян, – той е мой брат.

Това е една красива картина. Да виждаш как някой не само носи, но и поддържа другия.

Именно така изглежда любовта.

Да обичам, означава да се отворя за нечие страдание. Неговата тъга става моя.

Бог ни призовава да обичаме по начин, който понякога ни струва доста скъпо, но Той не ни кара да направим нещо, което не е направил преди това.

Исус свърза Своето сърце с нашето. Направи нашето страдание свое страдание, нашата болка своя болка. И иска от нас да направим същото за другите.

Това е част от начина, „да живеете живот, достоен за призванието, което сте получили“.

Всички заеха местата си.

Петров застана на катедрата.

Днес той бе разговарял с младеж, който бе загубил при авария краката си.

Ето какво бе споделил с него безногият:

– От онзи ужасен ден, когато се събудих без крака, виждах в очите на онези, които ме гледаха, различни чувства: болка, съжаление, отвращение, гняв. Търсех истинска подкрепа, но не винаги я намирах.

Когато Петров започна лекцията си, той разказа за срещата си с инвалида, а след това продължи с разсъжденията си:

– Ако човек е загубил крайник или някаква способност, това само по себе си показва, че Бог му е дал нещо специално, за да преодолее ограниченията, а това може да надмине постиженията на обикновените хора.

В залата присъстваха много инвалиди. При тези думи, се чуха одобрителни възгласи, някои дори изръкопляскаха.

– Вие не сте „инвалид“ или „осакатен“, – добави Петров решително, – по-скоро сте специални и уникални хора, защото имате способности, които другите не притежават.

Много се усмихнаха насърчително, а Петров продължи:

– Идеята, че Бог не дава на хората задачи, с които те не могат да се справят, се отнася за всички ситуации в живота. Следователно, колкото по-сериозно е предизвикателството, пред което е изправен човек, толкова по-голямо е доверието на Всевишния в него и толкова по-голяма подкрепа му дава Свише.

Бяха преведени много примери от живота и Библията:

– Подобно на Яков, който остана куц след битка с ангел, но намери ново име и нова мисия в живота, така и ранените войници са призовани за нова начало. Не просто да преживеят техните травми, но да процъфтяват, да вдъхновяват и да проявяват свой собствен уникален принос към живота.

Още веднъж Петров затвърди мнението си с думите:

– Нечии недостатъци или трудности в живота дават уникална способност, дарба и възможност за постигне на повече, отколкото самите те, а и другите са смятали за възможно.

Това бе един невероятен урок за слушателите.

Независимо дали се борим със собствените си ограничения или общуваме с такива, чиито възможности са ограничени, начинът, по който виждаме себе си или другите, може да увеличи нашите недъзи, или да отвори нови решения за случая.

Всеки от нас е много по-силен и по-способен, отколкото можем да си представи.

Винаги се опитвайте да видите уникалния потенциал във всеки човек, независимо от неговата ситуация или състояние.