Видул се въртеше неспокойно в леглото си. Нощта му се стори двойно по-дълга. И имаше защо.

Бе затънал в проблеми.

Устните му безпомощно шептяха:

– Кой или какво отвори крана на сълзите ми? Необходимо ли е, непрекъснато да занимаваш мислите ми? Който и да си, ти почерни надеждите ми за бъдещето и разби сърцето ми…..

Мятащ се неспокойно в чаршафите на леглото си той изстена:

– Защо? ……

Видул зарови ръце в косите си и се разплака.

Изведнъж си спомни думите на своя приятел Маньо:

– Исус се прославя и възвеличава в живота ни чрез нашето страдание ….. Вярвай Му. Чувството за вина пречи на радостта ти ….

– А когато нямам отговори на въпросите си? – отчаяно попита Видул в тъмнината.

Гласът на Маньо ечеше като камбана в главата му:

– Довери Му си, дори и тогава, когато не разбираш ….

Видул стана от леглото, падна на колене и плачейки заговори:

– Доверявам Ти се. Боже, Ти виждаш нещата по-добре от мен. Няма друг, който би могъл да ми помогне ….. доверявам ти се.

Трудна седмица. Сидор бе поразен от редица неуспехи. Обезсърчен той се свлече на дивана в дома си.

Не желаеше да говори с никого. Обезсърчението и съмнението тежаха като буреносен облак над него.

Сидор пусна телевизора. Не желаеше нищо да гледа, но искаше нещо да му бръмчи и шуми, за да го откъсне от мрачните мисли.

Една от рекламите привлече вниманието му.

Малко момиче говореше на малкия си брат:

– Ти си победител.

Повтори го няколко пъти.

На лицето на малкото момче се появи плаха усмивка, която постепенно започна да расте.

Появи се усмивка на лицето и на Сидор.

Той изведнъж получи насърчение.

С нашата спасителна линия от надежда, осигурена в Христос, можем да изпитаме мощното гориво, от което се нуждаем, за да устоим на предизвикателствата.

Докато Бог укрепва нас, ние можем да предложим взаимно насърчение един към друг.

Господ ни помага да привдигнем другите с думи и действия, изпълнени с любов.

Днес бе хубав слънчев ден, но толкова неочаквано лоши неща се случиха на Лора в училище, че тя се огорчи и отчая.

Когато се прибра в къщи тя се опита да прикрие разочарованието си с надежда, но майка ѝ надушваше неприятностите отдалеч.

Тя погледна дъщеря си и попита:

– Какво се е случило? Имаш някакъв проблем?

Лора се опита да се усмихне, но майка ѝ добави:

– Преди да ми кажеш, че няма нищо, не забравяй, че съм твоя майка. Аз те родих и те познавам много добре.

Така си беше. Майка ѝ винаги бе до нея в моменти, когато тя имаше най-голяма нужда от нея.

По този начин, дори много повече, Бог ни познава отблизо. Той знае ставането и сядането ни. Вижда мислите ни отдалеч, преди да сме казали или направили нещо опирайки се на тях.

Той знае желанията и копнежите ни. Не можем да излезем извън границите на Неговата изобилна любов и грижа.

В Него намираме утеха, независимо къде се намираме и през какви обстоятелства преминаваме.

Когато Го призовем в молитва, Той ще ни предложи любовта, мъдростта и напътствието, от което в дадения момент се нуждаем.

Бе сумрачно и тъмно. Облаците бяха слезли толкова ниско, че луната и звездите изобщо не се виждаха.

Славен седеше в стаята и размишляваше.

В последно време доста неприятни неща се бяха случили в живота му.

В обърканите му мисли се прокраднаха други, настойчиви и груби:

– Бог не се интересува от теб. Погледни колко месеци те е оставил в тези бъркотии. Колко несправедливо от Негова страна!

И Славен започна да се оплаква спонтанно:

– Тези на работното ми място, а и съседите се държат отвратително с мен. Те се оправят, а за мен не ги е грижа. Загубих си работата заради тези изострени отношения. Нямам достатъчно пари за да изплатя сметките си. Наистина Бог ме е изоставил.

Мърморенето идва много по-лесно, отколкото похвалата и благодарността.

Славен тръсна глава и извика:

– Напрегнат съм до краен предел, нямам повече сили. Моето положение е повече, отколкото мога да понеса.

Тогава Славен чу тих и нежен глас:

– Аз знам болката на сърцето ти. Претоварен си и притиснат, но Аз имам план за теб. Аз изработвам подробностите за твоето освобождение. Довери ми се.

Бог вижда, грижи се и е наясно в какво положение сме. И най-хубавото е, че не ни изоставя и в най-трудните ни моменти.

Павлов крачеше бавно натоварен с мрачни мисли. До него вървеше Симо и от време на време поглеждаше към него.

– Посещението в църквата намалява, – отбеляза с тъга Павлов.

– И аз го забелязах, – въздъхна Симо. – Дори и сега, когато вече свободно можем да се събираме, броят на хората, които посещават църквата не е стигнал нивото, което бе преди пандемията.

– Как можем да ги върнем обратно? – попита Павлов. – Как можем да ги накараме да станат от креватите си и да дойдат на църква в неделя сутрин?

– Повечето от хора се подчиняват на желанието на тялото си, а то не иска да се надигне сутрин, особено в неделя, – констатира Симо.

– Екранната проповед няма да им даде прегръдка или Господна вечеря, нима не го осъзнават? – Павлов смръщи вежди.

– Хубаво е да се събираме като вярващи, – каза Симо, – за да се поклоним на живия Бог. Това не трябва да се възприема като задължение към другите, нито към нас самите.

– Не си ли забелязал, че когато не искаме общение, точно тогава най-много се нуждаем от него? – тъжно се усмихна Павлов.

– Е, има хиляди причини, които могат да ни накарат да се откажем от пижамената църковна неделя, – Симо се опита да насърчи изпадналия в безизходица пастир.

– Дай, Боже и други да мислят така, – без въодушевление поклати глава Павлов.