За Ерик Лидъл, мисионер и известния спортист-бегач, на който е посветен филма „Огнените колесници“, някой е казал:
– Той проявява безкрайно смирение в победата и безкрайна щедрост в поражението.
Това е една от най-добрите дефиниции за кротост. Ерик Лидъл се е  стремял да използване колкото се може повече възможностите, дадени му от Бога. Но неговата кротост, благост и доброта предразполагали дори и тези, които той побеждавал в състезанията.
Кротостта е немислима без самоотвержеността. Това понятие има две значения, отрицателно и положително. В първия случай то означава отричане и отхвърляне, а във второто – дар.
Тези, които са се посветили да върши волята на Бога, не държат толкова за живота си. Те са научили тайната на себеотрицанието. Предали са живота и волята си на Христос. И в отговор, той им дава живот, който е много по-богат и по-пълноценен, отколкото те някога са могли да си представят.

Не беше изложен на опасност от съдебно наказание. Бедността не беше надвиснала над него. Но ако се разкриеха някои обстоятелства, можеше да бъде презрян и щеше да стане позор за околните.

Ужасът да не бъде порицан изостряше паметта му. Силната памет принуждава човек да признае грешките си в миналото. Когато спомените засмърдят като отворена рана, миналото вече не е една отминала история, която може да се представи като подготовка за настоящето. Миналите грешки не са като обрулен плод от дърво. Те продължават да са пулсираща част от човека, която предизвиква тръпки, горчив вкус в устата и пристъпи на вина.

Съвсем нова форма беше придобило миналото му сега. Радостта беше изчезнала от живота му. Денем и нощем, без прекъсване, освен малка дрямка, спомените и страхът от предишният му живот се натрапваха пред очите му и той не виждаше нищо друго. Редуващите се външни и вътрешни събития се преплитаха. Дори и да се съсредоточеше само върху едното, другото не излизаше от съзнанието му.

Той отново се виждаше като млад човек в банка, с приятен характер, отзивчив и много добър в работата си. Тогава беше изявен млад член на калвинистка църква. Отново чуваше как го наричат „братко“. Виждаше се как говори на събранията. Спомни си, че възприемаше свещеническия пост като възможно жизнено поприще и проявяваше интерес към мисионерството. Това беше най-щастливия период от живота му. Би искал да се събуди и отново да се озове в онова време, а всичко останало да е само сън.

Малко хора се изявяваха като него по това време. Усещаше Божието водителство и виждаше признаците, че Бог го е създал с определена цел.

След това дойде промяната. Скоро беше поканен в един дом чието богатство се дължеше на преуспяваща търговия. Той усети нов повей. Мисълта, че е богоизбран, го подтикна към мисълта да обедини религиозните си заложби с успешния бизнес. Бизнесът се свеждаше до поддържане на заложна къща, преуспяваща по размах и печалба.

След запознаването с работата, той откри, че източник на изключителните печалби е безпрепятственото приемане на всякакви стоки, без строго документиране от къде идват.

Спомни си първите първите мигове, когато беше потресен от всичко това. Размислите върху тези неща доведоха до много молитва.

Бизнесът бе стабилен, с дълбоки корени, а печалбите бяха получавани от заблудени души. Къде беше границата?

Често си казваше: „Всевишния знае колко далече се намира моята душа от всичко това. Той разбира, че гледам на парите като средство да обработвам градината му“.

Метафори от подобен вид не липсваха в мислите му. Имаше и особени духовни преживявания, които го убеждаваха да запази работата си, като богоугодно дело.

Блясъкът на богатството се беше разкрил пред него, а потръпването стана някъде дълбоко в него. На него никога не му бе идвало на ум, че търговията има нещо общо със спасението на душите. И стана така, че той започна да води двойнствен живот. Бе убеден, че религиозната му дейност не бе несъвместима с поетата работа.

И сега, когато гледаше към миналото имаше същите доводи. Изминалите години ги бяха превърнали в плътна маса, претъпила нравствената чувствителност. Нещо повече. Сега, когато егоизмът се бе изострил, ала загубил вкуса си към наслада, душата му се изпълваше все повече със вяра, че прави всичко в името на Бога и е безразличен към собственото си облагодетелстване.

И все пак, ако можеше отново да се върне в младежката си нищета ….О, тогава би избрал да стане мисионер. Това за него беше истинското му призвание.

Вероятно има лицемери, които съвсем съзнателно парадират с вяра и чувство на преданост, за да заблудят света, но той не беше такъв. Той просто беше човек, чийто желания са по-силни от теоретичните му възгледи. Въпреки че с течение на времето беше съчетавал осъществяването на желанията си с възгледите си.

Благото, което би могъл да допринесе в името на Бога, през целия му живот, бе онзи маяк, давал насока на действията му. Че кой би могъл по-добре от него да използва парите и властта, която беше получил, от самия него? Кой може да се мери с него във възхвала за Божията воля? За него Божията воля беше нещо съвсем различно от неговата праведност. Тя налагаше да се разпознават враговете на Бога и да се използват само като оръжия на Божието дело или да се обезсилят, чрез лишаване от пари и влияние. Освен това, изгодно вложените пари в търговията, стават истински значими, когато се управляват от ръката на божи служител.

Всъщност подобни мисли не са по-малко свойствени за набожен човек, отколкото силните думи, прикриващи користни стремежи. Ако човек уповава на нещо друго, а не на собствената си алчност, неизбежно има съвест и ориентир, към който в общи линии се придържа. Този ориентир за него се свеждаше до служба на Божията воля: „Аз съм грешен и нищожен ….. само оръдие за употреба ,,,,. но нека бъда употребен“. Такъв беше калъпа, в който бе вкарал огромното си желание, да бъде значим и овластен.

А сега дойде мигът, когато възникна опасност този калъп да бъде напълно счупен и захвърлен.

Какво ли би станало ако с деянията, с които се бе примирил, за  да стане „по-силно оръдие“ на Бога, станеха повод да помръкне Божията слава? Ако това бе станало, той ще бъде изгонен от храма, като човек със съмнителни пожертвувания.

Мисионерът и пътешественик Дейвид Ливингстън направил второто си пътешествие в Африка. След него тръгнали триста негри. Парите на Ливингстън свършили. Той дал последните си вещи и  тристата африканци, които го следвали на един от вождовете на племе от Замбия и го помолил да ги пази и храни, докато се върне от Англия. Вождът се съгласил. Дейвид обещал, че след като оправи работите си в Англия, ще се върне с кораб в Африка и ще отведе тристата човека по домовете им.
Когато Дейвид Ливингстън напуснал Африка, местните жители започнали да се присмиват на негрите, съпровождащи мисионера:
– Къде сте видели бял човек да се грижи за чернокожи? Нима смятате, че той ще се върне?
Но тристата негри  чакали цели две години. Другите все повече и повече им се присмивали. Но те им казвали:
– Вие не познавате нашия баща, така наричали Ливингстън, той не лъже и непременно ще се върне. И ще ни отведе по домовете ни.
На третата година населението чуло шум от морето. Хората хукнали към брега и видели приближаващ се голям кораб. Сред негрите се чул радостен вик:
– Нашия баща, нашия баща!
Негрите се хвърлили в океана и доплували до кораба. Качили се на палубата и започнали да прегръщат Ливингстън, като му казали:
– Знаехме, че ще дойдеш!
Ако човек е верен на думата си, защото така е научен от Христос, то колко повече Исус ще изпълни своите обещания?
Той ще дойде за тези, които Го очакват и свидетелстват за Него в света.

На един отдалечен остров в Тихи океан сред местните туземци работил един мисионер. Много слушали неговите проповеди и някои ги взимали присърце. Един от тях все повече и повече вниквал в новото учение. Той поискал да поговори с мисионера и отишъл в дома му.
– Можеш ли да ми обясниш, – казал туземецът, – защо сега чувствата ми и мислите ми са различни от тези от преди? Ти сам знаеш, как с желание слушах твоите проповеди, но пак ме влечеше към греха, а сега всичко се измени. Не ме влече нищо към греховният ми живот и за мен няма по-голяма радост от това да чета Свещеното Писание. Когато моите бивши приятели се опитат да ме прелъстят и ме карат да забравя всичко ново, което съм научил, не успяват. Това, което ми бе скъпо преди, загуби своето очарование и сега аз обичам съвсем друго.
– Кажи ми как ти сам обясняваш настъпилата промяна в теб? – попитал мисионерът.
– Мисля, но ми е трудно да го кажа толкова високо, че Святия Дух произвежда тази промяна в мен, отвръща сърцето ми от греха и ме привлича към Бога.
Думите му били изпълнени с дълбока вяра, а цялото му същество било пропито от благоговение.
Така става сливането на божествения живот с човешката душа.  Християнството е животът от Бога изпълващо сърцето на новородения човек.

Един мисионер работел на остров Ямайка, намиращ се между Северна и Южна Америка. Той преподавал в едно училище, където учили чернокожи момчета и момичета. Веднъж той попитал учениците си:
– Кого можем да наречем кротък?
Едно от децата отговорило:
– Кротък е този, който дава спокойни отговори на груби въпроси.
Това дете е изказало много важна истина. С кротост може да се постигне много повече, отколкото с викове и клетви.
Кроткият човек не е горделив. Гордостта често е причина за раздори кавги, разногласия и недоразумения. Кроткият човек не се гневи. Гневът е съпроводен със злоба и омраза.
Който е кротък, той е търпелив. С търпение се запазва любовта и хармонията в семейството, взаимоотношенията със съседите и околните. Търпението е плодородна почва, на която израстват много добродетели.
Кроткият човек е смирен. Смирените хора са снизходителни към слабостите на другите. Правят добро и не се мислят за нещо повече от околните. Те търпеливо понасят лъжливите обвинения и търпеливо очакват да  се разкрие истината.
Кротките хора са винаги покорни на Господа. Нека да бъдем такива!