Стоил Крумов бе добър лекар. Той бе виждал различни пациенти как срещат смъртта, но най-много го поразяваха онези, които се наричаха Божи деца. В последния си час те бяха спокойни. В тях цареше пълен мир.

Той също искаше да бъде като тях, но чувстваше, че бе направил толкова много грешки и смяташе, че Бог не би му ги простил.

Един ден той посети свой пациент. Дядо Стамен бе болен от дълго време, но на лекаря му правеше впечатление неговия уравновесен характер.

Крумов знаеше, че този възрастен мъж познаваше Исус Христос, като свой Спасител и Изкупител.

Лекарят разговаря с него много малко. Изведнъж внезапно без заобикалки Крумов  попита:

– Моля ви, кажете ми, как трябва да вярвам, за да получа мир с Бог?

Дядо Стамен го погледна нежно с много любов и каза:

– Докторе, аз знам, че не мога да направя нищо сам, за да се излекувам и за това ви се доверявам, надявайки се вие да ми помогнете.

Лекарят изтръпна, той бе вперил поглед в стареца и очакваше с надежда изход от положението си.

– Така и вие, – продължи дядо Стамен, – трябва да се предадете на Господ Исус. Да повярвате, че той е умрял там на кръста заради вашите грехове.

Крумов попиваше тези думи, те проникнаха дълбоко в сърцето му.

– Спасителят казва: „Който дойде при мен, никак няма да го изпъдя“. – старческия глас тихо изхриптя. – Може ли Той да лъже? Никога. За това доверете се на думите Му сега.

Крумов не се поколеба, падна на колене и предаде сърцето си на Господа.

Вероника бе млада бизнесменка, която бе израснала в християнски дом. Тя вярваше в Бога, още от много малка. Но тези дни усети празнота в себе си, имаше чувство, че е загубила връзката си с Господа

Тя започна да търси причината, но не можа да я открие. Може би беше твърде заета или животът ѝ беше прекалено забързан. Стресът от изискванията в работата ѝ, конкуренцията, късните часове в офиса и социалните дейности просто ставаха твърде много.

Един ден Вероника реши да си почине и отиде при баба си в планината, която живееше в едно малко селце. Напълни колата с багаж и потегли.

Хубаво ѝ стана, когато видя хълмовете обрасли с дървета, а синьото небе ѝ навяваше спокойствие.

На втория ден от посещението ѝ баба ѝ седна до нея, потупа я по рамото и попита:

– Мила, какво те притеснява?

– Не знам, бабо, – въздъхна дълбоко Вероника. – Чувствам се празна. Изгубих близостта с Бога. Как стана това? Не знам какво да правя.

Възрастната жена я погледна, огледа околната гориста местност и каза:

– Много е просто, мила. Прекалено си заета. А нашият неприятел дяволът е използвал специална стратегия срещу теб.

– Как така? – недоумяваше Вероника. – Внимавам да не греша и да живея правилно.

– Стратегията му е много фина, – засмя се старицата. – Опустошил е живота ти и откраднал мира ти.

Вероника я погледна изненадано, но нищо не каза.

– Ти живееш в свят с много шум, – продължи старата жена. – Телевизорът ти заемат половината стена в дома ти, а той излъчва в ушите, преминават през ума ти и достигат сърцето. В колата имаш радио, компактдискове и какви ли не устройства.

– Шумът е неизбежен, – поклати тъжно глава Вероника. – Дори и да имам минутка спокойствие, изведнъж започва настойчиво да звъни телефона ми.

– За това нямаш мир в живота си, защото не можеш да чуеш Господа, – подчерта бабата. – Нужна ти е тишина. Как можеш да чуеш Бога, когато в главата ти кънтят новините в света и спорта, музика или какво ще бъде времето утре?

– Да, права си, – съгласи се Вероника.

И там в планината далеч от ежедневната суета и шумотевица младата бизнесменка откри отново здрава, стабилна и жизнена връзка с Господа.

Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.

Тази нощ валя силен дъжд. Дърветата и растенията още не се бяха отърсили от изобилната влага, за това листата им искряха на показалото се слънце.

Момчил показа главата си за малко от вратата и бързо се върна назад.

– Спрял ли е дъждът? – попита брат му Кирил.

– Да, но навсякъде е мокро, ако излезем, целите ще се накаляме, – въздъхна тежко Момчил.

– Толкова много ми се иска всичко да е мирно и спокойствие край мен, – замечта се Кирил, – както сега рано сутрин след дъжд.

– Не се заблуждавай, истинската представа за мир в личността е, когато всяка сила е в съвършено състояние и работи до краен предел, – поучи брат си Момчил.

– Това ли имаше предвид Исус, когато казва: „Моя мир ви давам“, – попита Кирил.

– Да…..

И още преди Момчил да продължи мисълта си, брат му го прекъсна:

– А аз си мислех, че ако съм заситен от всичко или си почивам, ……. е, това мирът за мен.

– Това съвсем не е така, – възрази Момчил.  – Например, здравето е физически мир, но то не е застой, а съвършенство на физическата активност. Същото важи и за добродетелта.

– И тя ли е мир? – изненада се Кирил. – Аз си мислех, че тя опира до наивността.

– Добродетелта е съвършенство на моралната дейност, – подчерта дебело Момчил.

– А светостта? – полюбопитствува Кирил.

– Светостта не е тишина, а най-интензивна духовна дейност, – обясни Момчил.

Кирил се загледа навън през прозореца и се замисли.

– Когато дълбоко осъзнаеш Бога, – каза Момчил в настъпилото мълчание , – ти ще останеш необяснимо спокоен в каквито и обстоятелства да се намираш.

Кирил изгледа брат си, но нищо не каза. Може би трябваше нещо да се промени в него, преди да има този мир, за който толкова много жадуваше особено, когато бе в напрегната ситуация.

Полунощ е, а Ана се въртеше в леглото и не можеше да заспи. Тази нервност и безсъние си имаха причина.

Вълна от мисли ѝ припомняха жестоката неспаведливост, която бе понесла. Тя нямаше вина, но трябваше да изтърпи тази неправда спрямо себе си.

В сърцето на Ана нямаше капка любов, която да покрие всичко това. Какво можеше да направи? Да плаче и да се окайва? Едва ли това би ѝ помогнало.

Ана не се поколеба и със сълзи на очи се обърна към Бога:

– Господи, дай ми сила, с която да изпълня Твоето прдписание за любов, която покрива всяко нечестие и произвол.

Мигновено Божия Дух започна да работи в нея, давайки начало на силата, която ѝ помогна да забрави всичкото зло, което бе развалнувало душата ѝ.

В ума си Ана изкопа гроб. С тъга сложи в него несправедливоста, която я накара толкова много да страда и я покри със земя.

Образувалата се могила Ана покри с рози и теменужки, и заспа. Сънят ѝ донесе спокойствие и мир, толкова жадувани и очаквани.

Раната ѝ, която изглеждаше смъртоносна, бе излекувана, дори белег не остана.

След време, когато я питаха:

– Какво се случи тогава с теб?

Ана вдигаше рамене и се усмихваше. Тя бе забравила злото извършрно спрямо нея, но помеше помощта на Бога в този критичен момент.