Приятел, това е една душа, живееща в две тела“. – Аристотел

В една далечна земя живели двама приятели. Заедно работили, почивали и съвместно празнували успехите си. Вземали решения, като обсъждали плюсовете и минусите. А ако не можели да излязат от дадено положение, по равно делели неуспеха.
Никой не ги е виждал да се карат или да недоволстват един от друг. Като приятели никога не поставяли тяхната лична връзка в зависимост от мнението на околните.
Слуховете за уникалното им приятелство стигнали до владетеля на страната. Той бил доста възрастен и през всичките тези години окончателно бил загубил вярата си в истинското приятелство.
Веднъж той заповядал да му доведат тези неразделни приятели.
– Вие истински приятели ли сте или неправилно са ми докладвали? Ако не е така, ще отсека главите на осведомителите и делото ще приключи.
– Не наказвайте никого. Ние наистина сме добри приятели.
– Готови ли сте да го докажете?
– Ние не искаме нищо да доказваме…
– Вашето желание няма никакво значение! Днес аз искам да се убедя, че не лъжете. Възможно е и да се заблуждавате. Но аз искам да се убедя, че съществува истинска дружба.
След тези думи владетелят заповядал да хванат двамата приятели и да ги хвърлят в студената и влажна тъмница, поотделно. Пълна изолация от света. Нито един лъч светлина не трябвало да се допира до лицата им. Между затворниците бил изключен и най-малкия контакт.
Стражите получили заповед:
– Да не се хранят, а вода да пият от стичащата се по стените.
Да се оплакват от съдбата нещастниците можели само на плъховете, в чието обкръжение щяли да прекарат остатъка от дните си, ако… На приятелите било дадена само една възможност. Този, който първи помоли за милост, бързо ще бъде освободен, а другият ще умре мъчително.
Ужасният  експеримент продължи един месец. Навсякъде само за това говорели. Народът, преодолявайки неправилните тълкувания и спекулации, нервно потривал длани в предвкусване на драматичната развръзка.
Никой от приятелите не помолил за снизхождение. Когато ги изнесли от тъмницата били изтощени и останали почти без дъх. Дълго време за тях се грижили най-добрите лекари на царството.
Когато дошли на себе си, владетелят отново ги извикал.
– Вие сте герои. Благодаря ви за урока, който ми дадохте и моля да ме извините за неудобствата, които ви създадох. Сега съм напълно уверен, че истинска дружба съществува.
– Вие не можете да знаете дали това е точно така, – казал единият от приятелите.
– Защо да не мога? – удивил се владетелят. – В края на крайщата, има много свидетели на вашата твърдост и несломима воля. Вие не се предадохте един друг, въпреки че бе достатъчна една дума, за да се прекратят мъченията!
– Грешите, – казал другият приятел. – Ние останахме верни само на своите принципи, а приятелят си бихме предали още в първият ден на изпитанието. сурова е правдата на живота. Истината е, че само в името на своите собствени принципи, но не и за приятели, един човек е в състояние да издържат на всякакви мъчения.
– Но как така? – още повече се изненадал владетелят. – И въпреки това вие се смятате за приятели? Тогава какво според вас е истинско приятелство?
– Сходството на принципите…

Един китайски търговец взел назаем голяма сума пари. Разорил се, загубил целия си имот и не могъл да върне заема.
Лихварят дошъл и си поискал парите. Той видял красивата дъщеря на търговеца и я пожелал. Да я поиска направо не могъл, за това рекъл:
– Ако не върнеш парите веднага, ще се оплача на управата и те ще те изпратят в затвора.
Търговецът падна на колене пред лихваря и го помолил за милост. Вторият „показал“ съчувствие, престорено се усмихнал и казал:
– Ще ти опростя дълга, но в замяна на това ще ми дадеш дъщеря си. Но първо да видим какво мисли небето за това. Ще сложа в чантата си два камъка бял и черен. Ако изтеглиш белия, прощава ти се дълга, но ако изтеглиш черния, ще ми дадеш дъщеря си.
След това той бързо пуснал в чантата си два черни камъка. Девойката видяла уловката и побързала да каже:
– Добре. Както си казал така и ще бъде.
Тя бръкнала в чантата и преди да успеят да видят какъв цвят има, момичето го изтървало на земята. Камъкът се смесил с останалите от пътя и било трудно да се определи какъв цвят има. Въпреки вълнението на баща си, девойката се обърнала вежливо към лихваря:
– Съжалявам, че изпуснах камъчето. Сега трудно ще го намерим. Но нали остана едно в торбата, ще видим цвета му и ще разберем какъв цвят е имало падналото. Ако то е бяло, паднало е черното и обратно.
На лихварят нищо друго не му оставало освен да бръкне в торбата и да извади камъчето, което естествено било черно. Така той трябвало да признае, че девойката е изтеглила бяло камъче.
Така бащата и дъщерята се спасили.