Високо в планината живеел великан с дъщеря си. Често тя седяла и не знаела какво да прави. Чудела се как да прогони тъгата от себе си. Съседите й били дошли до гуша, а и нямало за какво да разговаря с тях.
Пробвала да слуша музика, да рисува, но нищо не й носело радост. Душата й оставала пуста и студена.
Под краката й множество хора се занимавали с нещо. Тя ги наблюдавала, но не разбирала смисъла на действията им. Те пълзели като мравките напред, назад, но на тях изглежда им било добре.
Да, но тук на върха било скучно. Измъчвала се душата на великанката и тя не знаела какво да прави.
И в един прекрасен ден великанката забелязала как под самите й крака един човек се изкачвал по скалата. Изведнъж с него се случила беда. Паднала лавина от върха и затрупала човека.
Дошла великанката и измъкнала затрупания от снега. Сложила го в пазвата си и така го стоплила. Човекът оживял. Сложила великанката малкия човек до ухото си и разбрала, че й благодари за своето спасение.
Мъжът разказал, защо се е покачил на скалата. Оказало се, че в дома си имал болна жена и малки деца, а нямали за храна нищо. И тогава той излязъл на лов за кози.
Това заинтригувало великанката и тя го помолила да й разкаже още нещо. И започнал бедняка да й разказва за своите мъки и радости. Великанката никога до сега не бе чувала такива истории, дори в интересните книжки. Животът на тези малки хора се оказал по-интересен от всяка приказка и увлекателна книга.
Обикнала великанката този човек и й станало хубаво. Приискало й се да помогне на него и приятелите му. Започнала да вниква в проблемите, притесненията и мъката им.
Всеки ден великанката варяла треви, за да лекува тези хора. Следяла да не ги затрупа някоя лавина.
Хората непрекъснато благодарили на великанката, а тя благодарила на мига, в който съдбата я свързала с тези хора. Сега сърцето й било изпълнено с радост и щастие.

Марио Джакомели е италиански фотограф, който може да се нарече уникален. Неговите снимки улавят не само настроението, но запечатват душата на човека, как тя се чувствува в клетката от пространството и времето.
За него всяка фотография е момент от живота, запечатан дъх. А нима един дъх е по-важен от друг? Не те просто следват един след друг до самия край.
Първото поле на фотографа е бил домът за безнадеждно болни. Страшни кадри, но са толкова дълбоки и истинни! Света на границата на обезплътяването…
Друга серия от необичайни фотографии отразяват една от границите на човешката природа. Те изглеждат гротесни, плашат ни, но ние втренчено ги следваме, защото чрез тях опознаваме самите себе си. Как действа забраната върху нас? Какво може и какво не може.
Или циганите. Светът на бесъзнателното.
Хора. Седят, стоят, вървят, обичат, мислят….. Как околния света се отразява в лицата, жестовете им….
Един запечатан миг, който няма да се повтори.