Много хора искат да се научат да свирят на китара, но понякога мечтата им остава нереализирана. Коя е причината? Вероятно не им стига търпение.
Изглежда с търпението на Марк Гофени всичко е наред…. В училищния духов оркестър той започнал да свири на тромбон, постепенно се прехвърлил на китара. Издал солов албум. След това водел групата «Big Toe», където пеел и свирел. И какво изключително има в това?
Но тук има една малка подробност…. Работата е там, че Марк се е родил без ръце…
И каква връзка имат уроците за китара тук?
Не става въпрос за китара, но урок в тази история наистина има!
Това е урок за силата на духа, любов към работата си и силна воля за живот…..
Имат ли граници възможностите на човека? Какво го ограничава, физическите недостатъци или липса на търпение, воля и сила на духа?

62-годишният американски инженер Брус Кембъл преди повече от десет години купил за 100 000 долара излезлия от експлоатация пътнически самолет Boeing 727-200. И за тези 10 години той го превърнал в дом на мечтите си, където и днес живее. Кембъл описва, сгушеният в горите на Орегон самолет-къща като „птица, предназначена за полет.“ Според него, къщата-самолет има всички съвременни удобства, а бившата пилотска кабина е станало любимото му помещение в дома, своеобразна стая за игра.
Разбира се, Брус е трябвало да освободи самолета от редовете със столове за сядане, за да трансформира вътрешното пространство в спалня, гостна и домашен офис.
Своите закуски, обеди и вечери той приготвя в бившата кухня на екипажа. Банята трябвало да я усъвършенства, като в нея прикрепил душ.
След като Кембъл отстранил електрическата система в новия си дом, основната му задача била да работи над водопроводната система. Той имал проблеми с трите бивши тоалетни на самолета, но скоро и те заработили.
Новият дом, според него, е станал функционален, доста просторен и удобен, въпреки че според нашия вкус, все още има твърде ниски тавани, ограничено пространство и твърде „техническа“ обстановка.
Брус признава, че гостната му е малка, но на него му стига. Освен това и той не се отличава с висок ръст.
При Брус идват много желаещи да разгледат необичайния му дом. Той устройва на гостите си екскурзии. За да влезеш в самолета-къща трябва да се изкачиш по стълба до опашката. Около дома се простира полянка, която грижливият собственик редовно коси.
Самият Брус отбелязва, че такъв необикновен дом му носи радост и го развлича. Когато е много топло, крилете на самолета се превръщат в две големи палуби, до които се достига, чрез бившите аварийни изходи.
Кембъл смята своето начинание за необикновен експеримент, но е горд от резултата и се надява и други да последват примера му. Разбира се, такъв дом няма да е подходящ за всеки, а само за някои и Брус Кембъл е един от тях.

– Ти вярваш ли, че има вълшебстваа? – попитал животът.
– Не, – отговорил човекът продаващ сладки, – във вълшебствата вярват само децата, те са големи фантазьори.
– Ти вярваш ли, че мечтите се сбъдват? – попитал отново животът.
– Не, – казал човекът,- мечтаят само глупаците.
– Ти вярваш ли, че има вечна любов? –  продължил с въпросите си животът.
– Не, – казал продавача, – любовта не съществува. Това е химия, която ни свързва. Действието и свършва след три години и остава само привързаността.
– Вярваш ли, че има доброта? – попитал животът.
– Не, хората са зли и се страхуват да я покажат. Добротата е една лъжа.
– А в какво вярваш тогава? – недоумявал животът.
– Вярвам, че родителите не искат да дават пари на децата си, за да си купят сладки неща. За това не мога да изкарам достатъчно пари и да си живея живота, който аз искам.
– Вярваш ли, че желанията могат да се изпълняват?
– Да, но моите никога не се изпълняват.
– Бедничкият ми, – казал животът, – ти никога няма да видиш вълшебство, няма да срещнеш голямата си любов, мечтите ти няма да се сбъднат, няма да видиш добротата и твоите желания не ще се реализират.
– Но защо? – попитал продавачът.
– Защото преди всичко е нужна вяра, поне малка. Вярата дава възможност. Възможността показва посоката. Посоката открива пътя. А пътят води до  изпълнение на желанията.

Веднъж при Соломон дошъл един уважаван гражданин, за да се наслади на рибите, които свободно плували в бесейна и казал:
– Аз съм объркан! Всеки ден от живота ми е подобен на предишния, не разграничавам зората от залеза и не търся повече щастието.
Соломон се замислил и казал:
– Много мечтаят да бъдат на твое място, да имат твоята къща, твоята градина и твоите богатства. За какво мечтаеш ти?
Човекът казал:
– Първоначално исках да се отърва от робството, после мечтаех моята търговия да носи големи печалби. А сега аз не зная за какво да мечтая.
Тогава Соломон казал:
– Човек, който няма мечти е подобен на рибите, които плуват в това езеро. Всеки ден за тях прилича на следващия. Те не различават залеза от зората и не търсат щастие.. За разлика от рибите ти сам си се затворил в своето езеро. Ако твоя живот няма никаква цел, ти всеки ден ще се прибираш в дома си и умирайки ще разбереш, че си живял напразно. Ако имаш цел, всеки път, когато правиш крачка напред ти ще се изпълваш с ентусиазъм и страст за живота.
Човекът  се намръщил и казал:
– Това означава ли, че като достигна една цел, трябва да си потърся нова? Когато се изпълни една моя мечта нима трябва да си мисля за друга? И всичко това ще ми помогне ли да стана щастлив?
– Да, –  казал царят.

Всички приказки започват така: Живели някога….., но това не е приказка.
В едно градче далече от морето живели момче и момиче. Момчето искало да стане моряк. Те живеели в една сграда. Били приятели. Карали се и се помирявали, както при всички нормални деца. Още от деца  те много внимателно се отнасяли един към друг. Не знам защо, но никой не ги дразнил и никой не им се присмивал. Те седели на един чин през цялото учебно време. Тя просто се учела, а той четял всички книги за морски приключения и желаел мечтата му да се осъществи.
След гимназията той постъпил във Висшето военноморско училище, а тя технически университет.
Оженили се. Той бил изпратен много далече на работа, а тя заминала с него. Родили им с двама сина. И започнал трудния живот на моряка и неговата половинка. Раздели, срещи, раздели, срещи……Децата пораснали, животът бил тежък, но щастлив.
Винаги, когато го изпращала в морето, тя не допускала мисълта, че той няма да с върне. Знаела, че любовта й го защитава.
И изведнъж…..беда. Това от което тя се страхувала цял живот…..станало.
Животът за нея спрял. Тогава тя разбрала истинския смисъл на думите „до“ и „после“….Но трябвало да продължи да живее. Децата били малки. Тя се въоръжила със смелост и продължила…
Синовете й пораснали и тръгнали по пътя на баща си. Тя повече не се омъжила. Както преди още обичала мъжа си. И когато говорела за него, очите й светели от щастие. Когато я гледал човек, разбирал, че той не е умрял за нея. Той би жив, защото била жива любовта към него.
Да обичаш, означава да помниш, даже, когато не сте заедно.