За образец на целеустременост може да се смята 81-годишната Рицуко Кенмоку от японския град Кавагути. Въпреки преклоната си възраст тя е осъществила мечтата на живота си. Получила е диплома за завършено средно образование.
Възрастната ученичка няма да остане само на това ниво. В близко бъдеще се готви да продължи в по-горните степени на училището.
Рицуко се е родила в малко селце през юли 1931 г. В детството си е показала голяма ревност към знанията. Въпреки това, поради Втората световна война тя трябвало да прекъсне обучението си. По това време много японски деца трябвало да работят на полето, помагайки на родителите си.
Не останало време за учебниците. След войната Кенмоку се омъжила и на раменете и паднало цялото домакинство. След това се родили три деца. Рицуко много била огорчена, че не можела да помогне на децата си в училище.
Преди три години тя взела решение по всякакъв начин да завърши средното си образование. За нея тези три години прекарани в гимназията били  „много интересни и приятни“.
Интересното е, че е получила дипломата си в един ден с внука си. В класа й имало много чужденци, на които тя помагала да осъвършенстват знанията си по японски език. Рицуко толкова сериозно се отнесла към обучението си, че посещавала училището и по време на ваканциите, като допълнително се обучавала от преподавателите.
Сега пред нея предстоят трития класа на средното училище и Кенмоку е решила усърдно да се заеме с тях.
В Япония действа система на тристепенно средно образование: Шест годишно начално. тригодишно средно- и тригодишно гимназиално образование. Задължителни са само двете степени. 94 % от японците завършват и третата степен, защото тя увеличава шансовете им да постъпят във висше учебно заведение. Учениците в Япония за 12 години сменят три общообразователни заведения.

Насим и Керен Айеш се запознали преди 14 години и се оженили. Както много други те мечтаели за голямо семейство, за деца и свой дом.
Керен имала проблем със забременяването, но двойката не се отчаяла. Жената започнала да се лекува от безплодие и стигнало до раждане с помощта на изкуствено оплождане.
Мечтата се стопила, когато през 2002 г. лекар поставил диагноза на Керен тумор в мозъка. Лечението за безплодие трябвало да се прекрати, но двата замръзнали ембриона вече се съхранявали в болницата.
Керен била оперирана, но болестта се върнала след няколко години. Няколко дена преди смъртта си тя подписала документ на основа, на който мъжът ѝ можел да се разпорежда със замразените ембриони.
Не всичко минало гладко. Служителите от здравното министерство отказали да дадат на Насим това, което му принадлежало. След намесата на вестник, Насим получил ембрионите с условие, че няма да ги използва на територията на Израел.
Според еврейските закони,за присаждане на ембрион в сурогатна майка, се изисквало съгласието и на двамата родители, но Керен не била жива.
В САЩ  Насим намерил жена, която се съгласила да стане сурогатна майка на детето му за 100 хиляди шекела.
Преди самото раждане той и родителите на Керен се отправили за Ню Йорк, за да присъстват при раждането на сина.
По стечения на обстоятелствата, две години след смъртта на Керен на света се появило нейното дете.
Според Насим момченцето прилича на него и на покойната му жена.
– Когато го видях благодарих на Бога, че ми даде възможност да осъществя мечтата на Керен, – каза той.

Много хора искат да се научат да свирят на китара, но понякога мечтата им остава нереализирана. Коя е причината? Вероятно не им стига търпение.
Изглежда с търпението на Марк Гофени всичко е наред…. В училищния духов оркестър той започнал да свири на тромбон, постепенно се прехвърлил на китара. Издал солов албум. След това водел групата «Big Toe», където пеел и свирел. И какво изключително има в това?
Но тук има една малка подробност…. Работата е там, че Марк се е родил без ръце…
И каква връзка имат уроците за китара тук?
Не става въпрос за китара, но урок в тази история наистина има!
Това е урок за силата на духа, любов към работата си и силна воля за живот…..
Имат ли граници възможностите на човека? Какво го ограничава, физическите недостатъци или липса на търпение, воля и сила на духа?

62-годишният американски инженер Брус Кембъл преди повече от десет години купил за 100 000 долара излезлия от експлоатация пътнически самолет Boeing 727-200. И за тези 10 години той го превърнал в дом на мечтите си, където и днес живее. Кембъл описва, сгушеният в горите на Орегон самолет-къща като „птица, предназначена за полет.“ Според него, къщата-самолет има всички съвременни удобства, а бившата пилотска кабина е станало любимото му помещение в дома, своеобразна стая за игра.
Разбира се, Брус е трябвало да освободи самолета от редовете със столове за сядане, за да трансформира вътрешното пространство в спалня, гостна и домашен офис.
Своите закуски, обеди и вечери той приготвя в бившата кухня на екипажа. Банята трябвало да я усъвършенства, като в нея прикрепил душ.
След като Кембъл отстранил електрическата система в новия си дом, основната му задача била да работи над водопроводната система. Той имал проблеми с трите бивши тоалетни на самолета, но скоро и те заработили.
Новият дом, според него, е станал функционален, доста просторен и удобен, въпреки че според нашия вкус, все още има твърде ниски тавани, ограничено пространство и твърде „техническа“ обстановка.
Брус признава, че гостната му е малка, но на него му стига. Освен това и той не се отличава с висок ръст.
При Брус идват много желаещи да разгледат необичайния му дом. Той устройва на гостите си екскурзии. За да влезеш в самолета-къща трябва да се изкачиш по стълба до опашката. Около дома се простира полянка, която грижливият собственик редовно коси.
Самият Брус отбелязва, че такъв необикновен дом му носи радост и го развлича. Когато е много топло, крилете на самолета се превръщат в две големи палуби, до които се достига, чрез бившите аварийни изходи.
Кембъл смята своето начинание за необикновен експеримент, но е горд от резултата и се надява и други да последват примера му. Разбира се, такъв дом няма да е подходящ за всеки, а само за някои и Брус Кембъл е един от тях.

– Ти вярваш ли, че има вълшебстваа? – попитал животът.
– Не, – отговорил човекът продаващ сладки, – във вълшебствата вярват само децата, те са големи фантазьори.
– Ти вярваш ли, че мечтите се сбъдват? – попитал отново животът.
– Не, – казал човекът,- мечтаят само глупаците.
– Ти вярваш ли, че има вечна любов? –  продължил с въпросите си животът.
– Не, – казал продавача, – любовта не съществува. Това е химия, която ни свързва. Действието и свършва след три години и остава само привързаността.
– Вярваш ли, че има доброта? – попитал животът.
– Не, хората са зли и се страхуват да я покажат. Добротата е една лъжа.
– А в какво вярваш тогава? – недоумявал животът.
– Вярвам, че родителите не искат да дават пари на децата си, за да си купят сладки неща. За това не мога да изкарам достатъчно пари и да си живея живота, който аз искам.
– Вярваш ли, че желанията могат да се изпълняват?
– Да, но моите никога не се изпълняват.
– Бедничкият ми, – казал животът, – ти никога няма да видиш вълшебство, няма да срещнеш голямата си любов, мечтите ти няма да се сбъднат, няма да видиш добротата и твоите желания не ще се реализират.
– Но защо? – попитал продавачът.
– Защото преди всичко е нужна вяра, поне малка. Вярата дава възможност. Възможността показва посоката. Посоката открива пътя. А пътят води до  изпълнение на желанията.