Фиданката

Скоро я посадиха. Стопанина с нежност постави корените й в земята и ги затрупа с рохкава пръст. Докато я носеше тя чу мечтата на този човек:
– Ще те посадя, крехко нежно стъбълце, – нежно шепнеше той на фиданката. – От теб ще излезе прекрасна красавица. Плодовете ти ще станат големи и сочни. Ще доставяш сладост и ще радваш всеки докоснал устни до сочните ти плодове.
Замечта се и фиданката. Каква ли наистина ще стане?
Мина време, дръвчето здраво се хвана с корените за земята, но още беше крехко и слабо.
Стопанина дойде. Погали нежно крехките клонки и се замисли. След малко донесе отнякъде груб, изсъхнал стар клон и го заби близо до фиданката. После я привърза с парче плат към това грубо и грозно дърво. Донесе дъски и направи малка оградка около дръвчето. Преплете я с изсъхнали клони и малко тел.
Малката фиданка се огорчи и започна да роптае:
– Нима този човек забрави мечтите си? – каза си тя съкрушена. – Нали щях да израстна красавица и да радвам околните с плодовете си? Защо ме завърза за този недодялан и възмутителен клон? Отгоре на туй, от къде домъкна тези груби дъски? Не стига това, но ги преплети с тези бодливи клони и тази неугледна тел……
Оплакванията и възмущението на фиданката се изливаха като потоци реки. Тя не спираше, непрекъснато охкаше, вайкаше се и се самосъжаляваше….
Горката тя, не можеше да разбере, че грубият кол я придържаше, за да израсте яка и силна, здраво вкоренена в земята, а грозната оградка я предпазваше от нараняване и счупване, което можеше да я сполети ако я нападнеха недоброжелатели.