Вечерта беше невероятно топла, а небето изпъстрено със звезди. Срещата на Ваня и Митко продължи доста дълго, но въпреки че тъмнината беше погълнала умореното слънце, двамата искаха да останат още малко заедно. Митко предложи:

– Хайде да отидем до близката закусвалня.

Избраха си по една пържола с малко гарнитура и седнаха на една маса, почти незабележима за хората, които влизаха,  притисната в ъгъла на заведението.

Ваня взе едно от хлебчетата и го разчупи на две, но Митко грабна ножа и разряза своето на две равни части.

Ваня погледна ножа в ръцете на Митко и се засмя:

– Знаеш ли едно време в Германия не е било прието да се реже картоф с нож.

– Много странен обичай, – каза Митко, за него това беше съвсем неразбираемо.

– Обичаят датира още от 19 век…, – започна Ваня, но после спря.

– От къде си сигурна, че това е истина? – с насмешка каза Митко.

– Попитах за това един мой приятел германец, който ми даде много странно обяснение, – каза Ваня неуверено.

– Вероятно е някоя дивотия, щом и ти се съмняваш в нея, – захили се Митко.

Много сериозно Ваня продължи:

– Той предполагаше, че ….. тъй като лицето на императорът приличало на картоф, рязането на картоф с нож напълно е било възможно да се приеме като обида на величеството.

– И ти повярва на това? – все още с присмех я наблюдаваше Митко.

– Тогава и аз се засмях, но по-късно попаднах на портрета на императора и си казах, че е възможно, обяснението да е вярно.

– Лицето му наистина ли приличаше на картоф? – ококори очи Митко.

– Да наистина беше като на картоф, въпреки че поне на мен ми заприлича на прасе.

Митко се хвана за корема и започна да се тресе от смях. Когато утихна каза съвсем сериозно:

– Представи си, на този император сутринта му сервират бекон. Той оставя настрана вилицата и ножа и казва с леко съжаление: „Не, просто не мога….“.

Изведнъж неудържим смях заля и двамата. Те се потупваха по раменете  и сочеха чиниите си, където ги чакаше по една златиста пържола, като не преставаха да се смеят.

Не знам дали смехът е здравословен преди ядене, но лицата на Ваня и Митко сияеха. Те излъчваха подкупваща радост, която те кара да се присъединиш към веселбата им.

Дългите разговори на масата в нашето време са заменени с комуникацията в социалните мрежи и кореспонденция по електронната поща.
Холандски дизайнер решил да се пребори с това явление и е разработил необичайна маса за хранене. На нея не можете да седите сами и ако една от страните реши да напусне внезапно, втора болезнено ще достигне пода.
„Това е отлична вещ за тези, които забравят правилата на етикета и не предупреждават, че ще напуснат масата“ – усмихва се дизайнерът Marleen Jansen.
Да, следващия път, този човек сериозно ще си помисли за приятелите си.
На тази маса всички трябва отстранят мобилните си телефони и да се съсредоточи върху комуникацията.
Оригиналната мебел е изработена от бреза и стомана. Дизайнерите мечтаят, тази маса да бъде оборудван за кафе и тогава хората ще могат наистина да общуват и да се опознаят един друг.

Андрей ѝ беше звънал преди седмица, но тя беше много заета и за това си уговориха среща днес в ресторанта на ъгъла.

Денят обещаваше да е хубав, слънчев, но прохладен. Той влезе в рестораната и попита дали е идвала руса, дребна жена. Но докато питаше за нея, тя влезе цялата зачервена, явно бе бързала много и се запъти към него.

Седнаха на масата и Славка се втренчи изпитателно в Андрей. Отдавна не го бе виждала. Той се бе състарил и беше много отлабнал.

– Бракът ми приключи, – заяви Андрей и въздъхна тежко. – Ирина иска да се разведе с мен.

– Какво? – подскочи Славка.

– Намерила си друг. Някакъв банкер. Изглежда се е омъжила за мен, заради несъществуващите ми пари. Вдигаше страшни скандали, когато я молех да не харчи толкова много.

– Нищо не разбирам. Тя всъщност какво иска?

– Богатство! – засмя се тъжно Андрей. – Очеведно е сбъркала, като си е мислила, че съм много богат. От това, че работя в банка, си е направила грешни изводи.

– Не може да бъде, – искрено каза Славка. – Вероятно се чувстваш ужасно.

– Най-лошото е, че наистина я обичах. С нея се чувствах добре. Бях по-силен, по-успешен, а всъщност съм един неудачник. Не ставам за биснесмен или брокер, а би трябвало да изкарвам купища пари. Дори не можах да се справя със собствената си съпруга. Взимах назаем, за да задоволя капризите ѝ и затъвах. Бях заровил глава като щраус в пясъка и се надявах всичко да се оправи, но уви. Баща ѝ ми даде назаем пари, заложих ги, но и тях загубих, а сега трябва и да му ги връщам.

– Въпреки, че дъщеря му се развежда с теб?

– Последната капка беше, когато ме уволниха,  – продължи Андрей сякаш не бе чул въпроса ѝ, – защото не съм полагал достатъчно усилия. Така че, следваващият месец съм и безработен.

Славка го погледна учудено“

– Защо тя иска развод, а не ти?

– Баща ѝ настоява така. Трябвало да постъпя като почтен човек. Това вече не ме интересува. Тя нямало да иска издръжки, а баща ѝ щял да плати съдебните разноски. Така сме се разбрали.

– Андро, – така го наричаше тя, когато трябваше да се грижи за него, като по-голямо дете в семейството, – това е отвратително и жестоко.

Той въздъхна.

– Единственото ми желание е, час по-скоро да свърши  всичко това, – гласът му потрепера, а очите му се напълниха със сълзи. – Много я обичах. Боли ме, че тя не ме е обичала.

Славка прегърна брат си. Не знаеше как да го успокои. Любимият ѝ брат се бе превърнал в безпаричен неудачник. Това беше невъзможно, но се беше случило.

Нефтът рано или късно ще свърши, така че в целия свят активно тъсят и усвояват алтернативни източници на енергия.
В британския град Бат е започнал да се движи първият автобус, работещ на гориво от човешки екскременти и хранителни отпадъци.
Чрез процес, наречен „анаеробно разлагане“ от фекално буклучената маса може да се получи подходящ за изгаряне биометан. При изгарянето на този газ се изпускат много по-малко вредни вещества в атмосферата, отколкото при използване на бензиновите двигатели.
Трябва да отбележим, че екскрементите произвеждани от едно пет члено семейство за една година, могат да осигури пътуването на екологичен автобус на разстояние около 200 километра.
Такъв 40-местен автобус започнал да се движи между летищата на Бристол и Бат. Предполага се, че за един мецец „фекалният“ автобус ще превози около 10 хиляди пътника.
Освен това, по подобен начин британската верига от супермаркети Sainsbury’s осигурява енергия за един от своите магазини. Биометанът, в случая, се получава чрез ферментация на продукти с изтекъл срок за годност, които в противен случай се изхвърлят в кошчето.

Теодор се събуди. Гадеше му се. Всичко го болеше. Опита се да си спомни какво бе станало снощи, но освен че пиеха на масата, друго нищо не помнеше.

Наостри слух и долови приглушени гласове от към коридора.

– Все още не мога да разбера, що за банда идиоти сте тримата! – каза някой, в когото Теодор разпозна недоволния глас на баща си.

– Не говорете така, – изръмжа Тотю, но не беше много убедителен. – Това беше въпрос на чест.

– На каква чест?! – изкрещя баща му.

– Теодор беше предизвикан, – зае се със защитата Пламен. – какво, да се остави да го подиграват ли?

– Господи! Та вие сте били пияни.

– Аз бях трезвен, – разгорещено каза Тотю.

– И какво от това! – задъхваше се баща му от ярост. – Какво направи, за да спреш, онзи ненормалник, който бере душа в стаята.

– Какво можеш да направиш, когато Теодор се напие? – започна да се защитава Тотю.- Гледаш да стоиш по-далече от него.

– Браво бе, момче! Ти си направо гений! Не се очудвам, че е стигнал до тук, щом има такива малоумни приятели! А не ви ли е хрумвало и на двамата, да го спрете преди да започне да се налива.

Настана тягосна тишина. Младежите знаеха, че са сбъркали, но гордостта им не позволяваше да признаят това, дори и пред себе си.

Но ако продължаваха така, нямаше да се отърват само с един бой, някой от тях можеше да пострада и по-лошо. А дали осъзнаваха това?