Голям метеорит с диаметър най-малко 30 см и скорост около 90 хиляди км/ч се е врязал в Луната. В резултат на това се е образувал кратер с диаметър около 20 м. Това е станало на 17 март тази година и е било фиксирано от астрономическите обсерватории.

Изкренето при удъра е било много ярко, а мощността на самият удър е съответствал на взрив от 5 тона тротил.

Космически обеки с такива размери почти всеки ден влизат в атмосферата на земята, където напълно или частично изгарят. Луната няма такъв космически щит.

Взрива на този метеорит на 17 март нагледно показва, колко опасно може да бъде усвояването на Луната от човека. Не трябва да се забравя и високата степен на космическа радиация.

На Марс този проблем е по-малък, защото планетата има малка защита, тънка атмосфера, състояща се от въглероден диоксид.

Освен това според новите изследвния ежегодно върху червената планета се взривяват около 200 метеорита и голяма част от тях са с диаметър 1-2 метра.

Какво ли очаква тези, които са се наели да колонизират Марс.

Колкото и страно да ви звучи, но тази фотография е от Марс.
Ние всички сме склонни да смятаме планетата Марс е мъртва, където всяка вълнуваща геологическа активност е станала преди милиарди години.
Но информацията от спътника на НАСА Mars Reconnaissance Orbite ни показва, че Марс е все още много динамична планета. Тя има постоянна ледена броня на Северния полюс. Този полюс е обграден от пясъчни дюни, които   се виждат. Тези дюни са формирани от малки части базалт, тъмна вулканична скала, подобна на скалите, намерени в околностите на вулканите в Хавай.
През есента и зимата температурата пада толкова ниско, че 30% от въглероден диоксид в атмосферата замръзва, и почвата се покрива с един ослепителен слой на сезонен лед от въглероден двуокис или „сух лед“, с дебелина 30-60 см.
Когато се разглеждат снимките, направени през различни периоди, то през пролетта може да се види, как под действието на слънцето твърдия въглероден диоксид се превръща в газ.
Газът излизат из-под ледената коруба и изнася на повърхността тъмен песъчлив прах, които може да се забележи по стръмните склонове на дюните.
Можем да видим необятно пространство от дюни. В началото при забавяне на кадрите може да се види, че всичко е покрито със сезонен сух лед с приблизително еднакъв цвят. Тъмните линии и петна в пясъка са дюните. Малкото петно на билото на пясъка ни разкрива ледена пукнатина. Пясъкът се премества, от излизащия газ на повърхностния слой лед, ниско в пукнатината.
С течение на времето пукнатината се разширява, а излизащия газ се кондензира в мраз в неопосредствена близост до ярките свежи райони. Сега можем да видим как пясъка от билото се спуска по стръмните склонове. Свирепият вятър вдига пясъка и се образува пясъчна буря между дюните. И така тъмните пясъчни дюни се освобождават от сезонния лед.
Нека да започнем с пясъчните дюни, покрити с лед, в началото на пролетта. В някои области, фуги и пукнатини в леда позволяват на газа да изхвърли на повърхността пясък и прах. Газът от сух лед  дестабилизира склоновете и възстановява дюните.
Това става всяка пролет върху огромното пространство от дюни в марсианските полярни райони.
Такива събитие, естествено не могат да станат на Земята. Марс може да прилича на Земята, но в някои отношения това е съвсем друга планета, различна от нашата.

Изследователи на НАСА от Космическия център Кенеди се опитват да използват боклука като щит против радиация за космически кораб.
По време на космическите полети, особено по-продължителните, в космическия кораб добре се натрупват две неща: дози на радиоактивно облъчване за космонавтите и различен битов боклук. Специалисти от НАСА са опитали да решат единият проблем с помощта на другия.
Не е изключено, при полета до Марс, американските космонавти да се върнат с кораб обшит с панели от боклук.
За да направят това, в изследователския център Еймс събрали битовите отпадъци, които постоянно се натрупва на МКС. Под въздействието на висока температура ги пресовали в диск с диаметър 20 см и дебелина около 1 см. За направата на диска се използва специално изработена преса, която нагрява боклука до 150-180 градуса по Целзий. Тя унищожава микробите и омекотява суровината, която може да се пресова и да се намали обема ѝ 10 пъти. В резултат се получава тестов образец на антирадиационен щит от пластмасови бутилки, дрехи, хартия, ленти, фолио и др.
Сега в НАСА изпитват „боклукови“ екрани като защита от слънчевите изригвания. Ако се докаже безопасно да се използва боклук, в него може да има токсини, гъбички, микроорганизми, при създаване на щитове, то те могат да станат основни средства за усилена антирадиационна защита, особено при по-далечни полети, като към Луната, Марс или астероидите.

Виждайки Сатурн с неясни придатъци през телескопа, Галилей решил, че е открил спътници на Сатурн.
По това време съществувала мода откритията да се публикуват шифровани, а когато се потвърдели, се представяла разшифровката на поместеното съобщение и по този начин се потвърждавало първенството на откривателя.
Галилей публикувал анаграма:
«Smaismrmielmepoetaleumibuvnenugttaviras».
По-късно това съобщение той разшифровал на латински:
«Altissimum planetam tergeminum observavi» или „Най-голямата планета я наблюдавах тройна“.
След време се изяснило, че тези „спътници“ са пръстени на Сатурн.
Друг астроном Кеплер се опитал да разшифрова анаграмата и получил следното:
«Salve, umbistineum geminatum Martia proles» или „Привет на двойните близнаци на Марс“.
Кеплер е предположил, че Галилей е открил два спътника на Марс. Разшифроването не било вярно, но хипотезата се оказала вярна и тя била потвърдена 250 години по-късно.

Скоро чилийски и испански учени са направили изследвания в пустинята Атакама, намираща се Чили. Тази област е най-сухото място на Земята. Много учени смятат, че това е аналог на марсианската пустиня.
За замръзване  в пустинята изобщо не става дума, дъжд вали веднъж на 10 години, а почвата е богата на концентрирани соли.
Червената планета много се отличава от тази обстановка, защото там през цялата година всичко е замръзнало, а повърхността се намира под непрекъснатото въздействие на ултравиолетовите лъчи.
Въпреки това учените използват пустинята Атакама като „опитно зайче“. Преди да изпратят апарат на Марс те го изпробват в чилийската пустиня.
Съвсем наскоро е била тествана технология, която може да открие живи организми. Това устройство е създадено от испански учени. Използвайки я, те вземат почвени проби извлечени от различни дълбочини.