Вие сте познавали гласа на майка си още преди да се родите.
При едно скорошно проучване проведено в канадския Кралски Университет било демонстрирано, че при прочитане на стихотворение от майка, сърцето на ембриона бие много по-бързо, отколкото когато е четно от непознат. Експериментът бил проведен в края на бременността, когато децата са били готови да се родят.
Друго изследване, проведено в Университета на Монреал в Канада установил, че мозъка на новороденото е много чувствителен,  както и сърцето на ембриона. Когато майката изговаря краткия звук “ A „, тя активира лявото полушарие на мозъка на новороденото, докато звукът от гласа на непознат предизвиква реакция на дясната полусфера. Дясната страна на мозъка е свързани с разпознаване на глас, а лявата – с езика и моторните умения. Така гласът на майката може да положат основите за усвояване на първи думи на детето.
Гласови суперспособности на майката продължат да играят ролята и за по-дълго време, в зависимост от растежа на детето. Така че, гласът на майката, е като истинската прегръдка, облекчава стреса при по-големите деца, намалява нивата на хормона кортизол и увеличава нивото на окситоцина, отговорен за изявата на любов и привързаност.
Така че не забравяйте да се обадя на майка си. Това е от полза и на двама ви.

Продължителен звън на телефон:
– Здравей, моля те, не затваряй!
– Какво искаш? Нямам време за приказки, казвай по-бързо!
– Днес бях на лекар …
– И какво ти каза?
– Бременна съм в четвъртия месец.
– Мога ли с нещо да ти помогна? Не искам никакви проблеми, абортирай!
– Казаха ми, че вече е късно. Какво да правя?
– Не ми звъни повече!
– Как така….? Ало….ало.
– Абонатът не отговаря. Моля обадете се ….
Изминаха 3 месеца.
– Здраевей, мъниче!
– А ти кой си?
– Аз съм твоя ангел хранител.
– А от кого ще ме пазиш? От тук няма къде да избягам.
– Много си интересен. Как я караш?
– Аз съм добре, но мама всеки ден плаче.
– Не се притеснявай, възрастните все от нещо са недоволни. Ти по-добре спи, набирай сили, ще ти трябват.
– А ти виждал ли си моята майка? Каква е тя?
– Разбира се, аз винаги съм до теб. Тя е красива и много млада.
Минаха още три месеца.
Жена мърмори под носа си:
– Какво ще правиш сега? Вече силно рита вътре…., втора чаша разлях…. и силен алкохол няма да ми помогне……
А някъде там вътре се обажда тихо гласче:
– Ангел, тук ли си още?
– Да, няма да те оставя.
– Днес на мама много ѝ е лошо. Цял ден плаче и се ругае сама.
– Не ѝ обръщай внимание. А ти готов ли си да видиш белия свят?
– Изглежда вече съм готов, но много се боя. Мама много ли ще се разстрои, когато ме види?
– Какво говориш, тя непременно ще ти се зарадва!? Нима може да не обикне такова мъниче като теб?
– Ангел, как е навън?
– Сега е зима. Наоколо всичко е бяло, падат красиви снежинки. Ти скоро ще ги видиш.
– Ангел, аз съм готов да ги видя.
– Давай малкия, чакам те!
– Ангел, много ме боли и се страхувам …..
Жената взе да охка и да пъшка:
– Ох, мамичко, много боли! О, помогнете ми ….., няма ли кой да ми помогне? Какво мога да направя тук сама? Помогнете, много боли…

Детето се роди бързо, без чужда помощ. Всичко ставаше накрая на града близо до последните блокове.
– Сине, – каза жената, надвесила се над новороденото, – не ми се сърди. Къде да отида с теб? Животът е пред мен. За теб няма значение, ти ще заспиш и това е всичко …..
– Ангел, къде отиде мама?
– Не зная, не се притеснявай, тя сега ще се върне.
– Ангел, защо гласът ти е такъв? Плачеш ли? Ангел, повикай мама, моля те. Тук е много студено.
– Не, момчето ми, аз не плача, така ти се е сторило. Сега ще я доведа. Ти не заспивай, викай силно!
– Но мама каза да спя и да не плача.
През това време в близкия пет етажен блок, в един апартамент, спорят мъж и жена:
– Не мога да разбера, на къде си тръгнала. На улицата е тъмно. Станала си нетърпима, откакто се върна от болницата. Не сме единствените, хиляди двойки са безплодни като нас. И те някак успяват да живеят са тази болка.
– Моля те, облечи се и да вървим.
– Къде?
– Не зная. Просто чувствам, че трябва да вървя. Повярвай ми, моля те!
– Добре, но това е за последен път. Чуваш ли ме, повече няма да тичам след теб, като куче на каишка.
Излязоха от входа. Жената вървеше с бързи крачки напред. След нея бавно пристъпваше мъжът ѝ.
– Скъпа, имам чувството, че вървиш по отдавна избран маршрут.
– Няма да повярваш, сякаш някой ме води за ръка.
– Плашиш ме. Обещай ми, че утре целия ден ще бъдеш в леглото. Аз ще позвъня на лекаря.
– Тихо ….чуваш ли, някой плаче?
– Да, от тази страна, чува се плач на дете!
Ангелът прошепна:
– Мъниче, плачи, силно викай! Твоята майка се е заблудила, но скоро ще те намери!
– Ангел, къде си? Виках те! Тук ми е много студено.
– Ходих да викна майка ти. Тя вече е наблизо.
Жената нежно промълви:
– О, Господи, но това наистина е детенце! То съвсем е замръзнало, да вървим по-бързо в къщи! Милият Бог ни е изпратил детенце!
Детето едва доловимо каза:
– Ангел, гласът на мама се е изменил?!
– Свиквай, мъниче, това е гласът на истинската ти майка!

Двегодишно момиченце мрънка и настоява да отворят кутията, за да си получи лакомството.
Майката, за да отклони вниманието на детето казва:
– Нека първо да прочетем какво пише на кутията и тогава.
Детето с готовност става, прекарва пръста си по написаните букви и радостно казва:
– Тук пише: „Много е вкусно. Трябва бързо да го изядете!“

На детската площадка стоеше жена с 3 годишната си дъщеря. Детето се бе вкопчило в крака ѝ и хълцаше сърцераздирателно. Въпреки подканите, то не искаше да отиде да играе с другите деца. Попитах:

– Какво се е случило?

Майката ми разказа с разбиране и съпричастнот за случилото се:

– Току що бяхме на гарата. А тати, когото очаквахме не дойде. От влака слезе само таткото на Деница.

Съчувствах искрено на малката, но успях само да кажа:

– О, сигурно е много разочарована.

Детето ме погледна. Едри сълзи се стичаха по лицето му. Но скоро започна да гледа другите деца и след две минути тичаше радостно с тях наоколо.

Дълбоката болка беше изживяна, от нея нищо не остана. Така тя направи място за други по-ведри чувства.

Млада двойка синигери си свила гнездо. Женската излюпила три прекрасни птиченца. Те били толкова красиви, че майка се привързала силно към тях. Цял ден майката и бащата отлитали да търсят храна за своите питомци.
Близо до тях имало гнездо със скоро излюпили се пиленца. За тях също се грижели родителите им.
Минало време, пиленцата пораснали и веднъж синигерката чула, че става нещо страшно в съседното гнездо. Майката избутвала от гнездото малките, безпомощни пиленца. Те падали стремглаво надолу, но по чудо оставали живи.
„Колко е безжалостна съседката. У нея няма достатъчно любов и доброта, – помислила си синигерката. – Аз никога така безжалостно няма да постъпя“.
Опустяло съседното гнездо. Излетели всички по работите си. А синигерката продължавала с много любов да се грижи за своите вече пораснали птиченца. Тя по цял ден летяла, за да намери храна на „малките си“, които били вече по-големи от нея. Бащата ги оставил и си създал друго семейство. На синигерката ѝ било тежко и обидно, но любовта към децата ѝ стопявала горчивите обиди, давала ѝ сили…..
Така продължило до есента, когато духнал вятър и съборил малкото гнездо с големите си обитатели. Те силно се ударили, падайки на земята. Крилата им не помогнали да се смекчи удара, тъй като били слаби, а птиченцата били големи. Когато преминала болката им, те опитали да полетят, но не могли и само викали:
– Мамо! Мамо!
Чувайки това силно изплашено чирикане дошла котката. Птиченцата не могли да се спасят, защото не се научили да летят.