Албинизмът при хората се нарича вродена липса на пигмент в кожата, косата и очите. Тези хора имат неестествено бяла кожа и руса коса. Албинос се  ражда, когато и двамата родители имат съответстващия ген. Според статистиката, албинизъм се случва при един на 20 хиляди новородени.
Албиносите в Африка много често страдат от атаки и дискриминация. Освен това, тези хора са по-податливи към рак на кожата, тъй като повечето от тях са принудени да работят под слънцето, а светлата им кожа е невъзприемчива на неговите лъчи.
В Танзания, албиносите се смята за символ на щастие и просперитет. Поради това, те често стават жертви на престъпници, които ги убиват с цел печалба. Части от тялото или органите на албиносите се купуват от местните магьосници за производството на амулети и отвари.
Най-често жертвите са жени или слаби беззащитни деца, но понякога това са и мъже. Например, през 2008 г. в Танзания е убит 50-годишният албинос Рутахиро Ниерере, чието тяло е съсечено посред бял ден точно пред къщата му. Убийците крещели: „Имаме нужда от краката ти! Нуждаем се от краката ти!“
През 2011 г., в Танзания се загубило бебето албинос на име Джума. По-късно, обезкървеният му труп, нарязан с бръснач, е намерен в храстите край село Калема, в близост до известното езерото Танганайка.
През февруари 2013 г. жертва на престъпниците е станала 39-годишната майка на четири деца Мария Чамбаненге. Нападателите нахлули в къщата й и отсекли ръката ѝ.
Няколко дни по-късно подобен инцидент станал със седем годишно момче албинос. Изверги нападнали детето, когато се връщало от училище и отсекли ръката му.

Момче на 4-5 години нервничеше на седалката във влака и немирно търкаше крака о пода. Останалите пътници виждаха, че детето е изключително развълнувано и възмутено. То стискаше ръцете си в юмрук. С широко отворени очи правеше забележки на майка си, която му четеше „Приключенията на Лукчо“.
– „Лукчо, Лукчо, – оглеждайки се на страни викаше бедния старец, когато го отвеждаха войниците …..“, – четеше майка му.
– Стига! – недоволстваше малкия. – Защо те търпят всичко това?!
– Принц Лимон има голяма армия и добре го охраняват …. – майката се опитваше да укроти сина си.
– Но те са много повече! – момчето удари с юмрук по книгата и тя се затвори. – Какви са тези? Нима не разбират?
Майката беше стресната от бурната реакция на сина си. Мъжът на отсрещната седалка отвори вестника си, погледна разбунтувалото се момче и ясно отсече:
– Защото са зеленчуци. Това е просто приказка, приказка за зеленчуци….

Безработицата беше голяма, за едно по-престижно място се бореха доста човека. Хората често коментираха сблъсъци между бездушните шефове и старадащи подчинени.

– Една неомъжена жена, – разказваше един мъж пред входа, – гледа болната си майка. Работи като чиновничка в една фирма.

– Е, поне е имала работа, – каза навъсен едър мъж, – а не като нас да чакаме благоволението на някой да ни наеме.

– Ти чуй какво е станало по-нататък, – скара му се дребничък мъж с голям мустак.

– Наложило ѝ се да придружи майка си на някакъв преглед, – продължи разказа си първият мъж – и помолила за неплатен отпуск. Когато се върнала, я повикал шефа ѝ. Той и казал най-безочливо: „Разбирам, че се грижите за майка си и ви съчувствам, но вие отсъствахте два дни, а работата ви стои. Разбирам, че и занапред трябва да помагате на майка си, но вашите отсъствия ще се отразят негативно на работата ви. Реших да ви предложа, да напуснете по взаимно съгласие.

– Това човек ли е? Този майка няма ли? – нервно изрази недоволството си един от мъжете.

– Такива са студени като камък, – додаде друг – те нямата сърце и са безжалостни.

– Чуйте какво ѝ казал после, – каза мъжът, който беше започнал тъжната история.

Мъжете го погледнаха тъжно в очакване да чуят нещо още по-лошо.

– Жената едва се сдържала да не заплаче, – продължил мъжът, – а този нагъл тип ѝ казал: „Така ще имате повече време да се грижите за болната. Надявам се, отличната препоръка, която ще ви дам, да ви помогне да си намерите по-подходяща работа, която ще ви помогне по-добре да изпълните дълга към майка си. От утре сте свободна“.

– Нима е възможно такова бездушие? – подаде глава от прозореца съседката.

– Който се хване на работа някъде, – каза слабо момче, с изцапани от вар дрехи, – не знае какво е това отпуска и осемчасов работен ден. Дори и да ни се полага почивка, никой не отваря дума за нея, защото като се върне, неговото място ще бъде зает от друг. За това работим на нонстоп.

– А работната заплата се разпределя на четири: наем, ток, телефон и вода, – развика се едър мъж  и размаха ръце – и ако остане нещо то отива за храна. От какво живеем, само един Господ знае…..

Захар се загледа в хоризонта. До залеза оставаха още няколко минути. Сутрин слънцето изкачаше почти неочаквано, а вечер рязко се скриваше. Той никога не беше напускал това място и не знаеше дали и другаде е така.

Беше време за вечерната му обиколка в лагера. Много му се искаше да види онова 13 годишно момиче, което се бе превърнало в майка за шесте си сестрички. В лагера я смятаха за истинска героиня.

Бяха дошли преди две седмици, когато мъже нахлули в селото им и го опожарили. Малките бяха уплашени, но тя му разказа какво се е случило:

– В полунощ нахлуха в селото ни ужасни хора. Те бяха на коне и носеха факли. Палеха всичко наред. Повиках сестричките си и побягнахме.

– А баща ти и майка ти? – беше я попитал тогава.

– Когато се измъкнахме от селото, – продължи да разказва тя, – Ила проплака: „Мама!“. Тогава осъзнах, че са останали в селото. Навярно са ги убили.

Той знаеше, че тя е права. Беше виждал труповете в такива опожарени селища. Беше страшна гледка. Между тях имаше  деца, жени и старци. В очите им се беше запечатал ужаса и болка, които бяха изпитали.

Когато Захар мина край колибата, която им бяха набързо отстъпили, я видя. Тя бе седнала до вратата и държеше в скута си най-малката си сестричка. Пееше ѝ тихо и я люлееше в ръцете си. Гласът ѝ беше приятен, нежен и успокояващ.

На земята пред вратата имаше очукано гърне. То съдържаше мизерната брашнена каша, която раздаваха на всички успели да се спасят от околните села.

Захар въздъхна: „Защо беше нужно това изтребление, – мислеше си той. – Воюват, избиват се, но какво бяха виновни тези малки създания?“….

Историците един след друг откриват в архивите още съхраняващи се сведения, че дядото на Ленин от страната на майка му  Александр Дмитриевич Бланк наричали Израил Мойшевич.
Руското си име той е получил след кръщението си в православната църква.
Преди да дойде в Петербург, той е живял в Староконстантиновския окръг на Волинската губерния, в така нареченото „дяволско селище“, в което царското правителство е благоволило да  живеят евреи.
След своето кръщение Александр Дмитриевич Бланк станал истински антисиметист.
Даже е написал на Николай Първи бележка относно възможните мерки за безразборното прехвърляне на евреи към Православието. Бележката е написана на идиш. Израел Мойшевич на руски не е можел да пише.