Майката на Лора постъпи в онкологичен център, а наближаваха празниците в края на годината. Трудно се планира в такава трудна обстановка между празничните посещения и тези при майка ѝ.

Лора си пожела за Рождество:

– Всичко, което искам е още време да бъда с майка ми.

Тя седеше в тъмната стая, а мъката безпощадно притискаше сърцето ѝ.

В стаята влезе Красимир, нейният син. Той се изненада, че майка му стои на тъмно и запали осветлението.

– Благодаря, – прошепна Лора.

– Няма за какво, – бързо отговори Красимир и излезе.

– Краси, не знае, че благодаря на Бога, – усмихна се тъжно Лора, – Който чрез включване на лампата, ме насочи към вечната Светлина на надеждата – Христос.

Въпреки, че бе затормозена от скръб и страдание, надеждата изгря в сърцето ѝ чрез спомените за Божията верност в миналото.

За много от нас Рождество предизвиква, както радост, така и тъга.

За щастие, дори тези смесени емоции могат да бъдат примирени чрез обещанията на истинската Светлина на надеждата – Исус.

Петър и най-добрият му приятел Асен отидоха на рождения ден на съученикът им Симо.

Когато майката на Симо видя Асен, тя отказа да го пусне вътре под предлог:

– Няма достатъчно столове.

Петър предложи:

– Аз ще седна на земята, а Асен ще заеме моето място.

– Не става, – отказа майката.

Защо Асен не бе допуснат до празника? Защото бе циганче.

Петър остави подаръците на вратата и се върна у дома с Асен. Това, че приятелят му бе отхвърлен, изгаряше сърцето му.

След години Петър стана учител. Той винаги слагаше в класната стая един празен стол.

Когато учениците го питаха:

– За кого е този стол?

Петър отговаряше:

– Той ми напомня, че в класната стая трябва да има място за всеки.

Тони се усмихваше загадъчно. Той гледаше родителите си и сестра си, и се усмихваше.

– Какво пак си открил? – полюбопитствува сестра му.

Тя знаеше, че когато брат ѝ се усмихва така, е намерил нещо необикновено.

– Сподели с нас откровението си, – подкани го майка му.

– Кой е най-добрият композитор? – попита Тони, като повдигна веждите си нагоре.

– Има толкова много от тях и всеки може да твори в определен стил музика, – каза баща му.

– Не, не, – тръсна глава Тони, – аз питам за най-добрият.

– Всеки си има любими композитори, но за най-добрият …. трудно е да се определи, – уточни майката.

Тони продължаваше да се усмихва.

– Е, хайде! – извика сестра му. – Изплюй най-после камъчето.

– Най-добрият композитор са птиците, – възкликна Тони. – Тяхната музика е необикновена. Тя успокоява, привдига те и те понася във висините.

– Мечтател, – бащата разроши с длан косата на сина си.

– Когато порасна, ще се разхождам в гората и ще записвам великолепната им музика, – Тони отново се усмихна и гледаше към клоните на дърветата в градината унесено.

– Да, – съгласи се майката, – с тези си песни те прославят Своя Създател, за това са толкова хубави.

Минчо бе харесал много Юлия. Един ден той се престраши, приближи до нея и попита:

– Ще дойдеш ли с мен на вечеря в близкия ресторант?

Момичето се усмихна и отговори:

– Да. В колко часа?

– Ще бъде ли удобно в 19:30?

– Добре.

Вечерта Минчо бе много изненадан. Една възрастна двойка седеше на масата, която бе запазил за тях двамата с Юлия.

Виждайки изненадата на младежа, мъжът изясни нещата:

– Всичко е, както трябва. Ние сме родителите на Юлия и дойдохме с нея на първата ѝ среща.

А момичето уточни:

– Исках да ги запозная с „бъдещия им зет“.

От родителите последваха въпроси:

– Какво работите?

– Каква е заплатата ви?

– Какви са плановете ви за бъдещето?

Минчо се чувстваше затворен в стая за разпит.

Последната капка бе, когато майката предложи на младежа:

– Не е лошо да поканите родителите си в ресторанта, за да се запознаем …

Минчо скочи като опарен и обяви:

– Срещата е приключена. Напускам заведението, а вие ако искате можете да останете колкото желаете.

Стела очакваше дете. Обикновено познатите ѝ правеха парти в чест на още нероденото, но тя имаше друга идея.

Наистина покани няколко от приятелките си, но ги уведоми предварително:

– Искам къщата да бъде почистена, за да бъде напълно готова за новия наемател. Ако сте съгласни с идеята ми заповядайте у дома.

Всяка от поканените на това необикновено парти носеше парцали, четки, дори кофи и метли. Всички бяха се приготвили за работа.

След много търкане, миене, лъскане, боядисване и смяна на декорация, оформяйки необикновен дизайн, къщата на бъдещата майка бе подредена.

– Е, поне свършихме нещо полезно, – отбеляза Мила.

– По-забавно е от това да гледаш, как рожденик отваря подаръците си неопределено дълго време, – отсече Станимира.

– Явно не съм сбъркала с почистването, – усмихна се доволна Стела, – а сега бързо заемете места край масата в кухнята.

Последва вечеря изпълнена с веселие, смях и бърборене.