Дядо Станьо засука мустак и заяви:

– Наближава края на годината.

А след това попита:

– Направихте ли равносметка на живота си през тази година? Забелязахте ли нещо, което трябва да промените?

Философа Дечо, както го наричаха приятелите му, си пое дълбоко въздух и добави:

– Нашата тенденция към индивидуалистичен, материалистичен начин на живот, особено в нашия модерен свят, може да ни накара да гледаме на всичко като на потребност.

Милчо веднага се намеси:

– Ние имаме нужда от най-новите и най-добрите технологии или от екстравагантна ваканция. Освен това вместо да споделяме взаимно със съседите си машините и уредите, които имаме, смятаме за по-лесно да си ги купим, за да не зависим от никого.

Антон сбърчи нос:

– При забързаният начин на живот искаме още и още, дори свръх. Повече бензин в колата, повече храна за вкъщи, повече достъп до интернет ….

– Какво лошо има в това? – повдигна вежди въпросително Григор.

– Все пак е нужно да разберем разликата между пълноценен и претоварен живот, – повдигна показалеца на дясната си ръка Кирил. – Предполагаемите нужди могат да ни отклонят от това, което е наистина важно. Нещата, които Исус би искал за нас. Такива като любов, радост и мир.

Дядо Станьо се усмихна:

– Предлагам ви да отбележите кое в живота си смятате за нужда, а всъщност то е просто разсейващ излишък или кое ви отклонява от семейството ви.

Кольо, който мълчеше до сега, отсече:

– Простият начин на живот започва с приковаване на очите ни към Исус. Само тогава ще имаме правилната връзка с всичко останало в живота си.

Всички се умълчаха.

Вероятно размишляваха върху последните думи на мълчаливеца.

Зимата приближаваше с бавни и равномерни крачки. Сутрините станаха много тъмни.

Децата се събуждаха много рано и когато някой светнеше лампата, ставаше толкова ярко наоколо, че те покриваха очите си с ръце.

– Когато светлината дойде, на тъмнината нищо друго не ѝ остава, освен да избяга, – казваше майка ми.

Тази сутрин към малките се приближи баба им и за да ги успокои, започна да им разказва приказка:

– Когато човекът направи грешка в градината, която Бог бе сътворил, той бе изгонен от нея. Тогава попадна в свят, който бе много тъмно място. Далеч от Бог, хората започнаха да търсят други източници, за да намерят цел, удовлетворение, забавление, … списъкът е много дълъг. Врагът зарази сърцето на човека и започна битка. Целта му бе да държи хората далеч от Бога. Той грабна живота и любовта, специалните дарове от Бог за нас, и накара човечеството да започне да празнува смъртта и страха.

Децата слушаха внимателно.

– Няма ли кой да помогне на хората? – попита малкият Ицо.

Бабата се усмихна:

– Да, Исус. Той дойде, за да направи сърцето на човека отново изправно пред Бога. Даде ни благословението на вечния живот и ни показа как любовта покрива всичко, като пожертва Себе Си за нас.

– Бабо, мен ме е страх от тъмното, – плахо се обади Мимето.

– Бог е по-велик от нашите страхове, – старицата погали внучката си. – Страхът може да ни попречи да бъдем сигурни в силата на Бог и да разчитаме на Него. Но знайте, Исус вече е спечелил битката срещу врага. Той е достатъчно силен не само да унищожи злото в сърцата ни, но и да го възстанови, за да можем да живеем свободни от страх и изпълнени с любов в Бог.

Виктор израстна без баща. Майка му работеше на няколко места, за да се грижи за него и сестра му.

Той често имаше проблеми. Сбиваше се с други момчета. Взимаше чужди вещи. Лъжеше и обвиняваше някой друг, за стореното от него.

От училище го изгониха за изнудване.

Отведоха го в съд за непълнолетни.

Там той говори със съветник. Всички очакваха той по някакъв начин да сплаши това непокорно момче.

Но съветникът само препоръча:

– Настанете го в младежка група, която работи с „проблемни“ тинейджъри.

Групата се събираше всяка седмица.

Донякъде се наблюдаваше подобрение в отношението и поведението на Виктор, но той все още се чувстваше сам.

Независимо, че бе отхвърлян, майка му го обичаше безусловно.

Тази любов го развълнува и Виктор пожела:

– Искам да науча за Бог, на когото тя служи. Искрено желая Неговата любов.

Като посланик и представител на Царството майка му работеше за разпространяването на Божията любов и благодат към всички и то безусловно.

За да бъдем светлина, трябва да светим за всички и по всяко време.

Нищо не трябва да мотивира вярващия повече от това да отразява Христос в живота си.

Човешкият стандарт е да се гледа на любовта през мръсни лещи, пълни с болка, отхвърляне и непростителност. Наранените хора, нараняват околните.

Любовта на Бог достига до небесата и нейната вярност до облаците.

За да обичаме така, както Бог обича, трябва да прекарваме повече време в Неговото присъствие.

Даниела обичаше да придобива нови умения. Всеки ден взимаше уроци на телефона си по немски език.

Често Даниела заявяваше:

– Харесва ми да раста в познанието и да научавам на практика неща, до които мога да се добера. Малко ме плаши идеята да остана невежа за нещо.

И коя бе всъщност причината за това?

Тя самата даваше отговор:

– Това, че не знам нещо ме кара да се чувствам уязвима, невежа и незначителна, а знанието ми дава чувство на самоувереност и контрол.

Да, но …

Един ден Даниела осъзна:

– Аз съм постоянна всезнайка и обичам да съм права за всичко.

И това я стресна. Звучеше ѝ грозно и неприятно.

Тя разтърси глава и започна да разсъждава:

– Ученето е нещо добро, но със знанието идват много проблеми. Ако разчитам само на него, не уповавам на Бог. Освен това от многото си знание мога да се възгордея.

Желанието за знание и да бъдем винаги прави създава огромно изкушение да гледаме отвисоко на другите, които мислят или действат различно от нас, а това ще ни изолира от тях.

Гордостта и любовта не могат да съжителстват заедно.

За да обичаме като Исус, който като Бог знаеше всичко и въпреки това се лиши от статуса Си, за да служи, учи и спасява човечеството, ще трябва да ходим в Неговото смирение.

Да обичаме смирено като Исус означава да наситим всяко знание, което имаме, с Божията мъдрост и проницателност.

Само тогава ще можем състрадателно да се ангажираме с хората, да им задаваме въпроси и да ги ценим точно там, където са в тяхната радост или болка, и в техния грях или невежество.

Методи наблюдаваше през прозореца как се стопява деня и настъпва нощта. Той разсъждаваше на глас:

– Земният просперитет има притегателна сила. Той се мъчи да ме отдалечи от Господа. Но може ли да се конкурира със събирането на небесни съкровища?

Методи си спомни днешния разговор с Климент.

На въпроса:

– Какво искаш да получиш в живота си?

Климент отговори:

– По-голяма пенсия, напредване в кариерата, за да получавам по-висока заплата, повече материални блага, ….

– Това прави ли те по-важен, по-щастлив? – попита го Методи.

О, да, – без съмнение отговори Климент.

Методи закрачи из стаята си и продължи разсъжденията си:

– Това е погрешно. Просперитетът привързва човека към света. Индивида чувства все едно е намерил своето място в него. Но всъщност той е намерил нарастваща репутация, увеличаващия се натиск от увлекателна и приятна работа, повишава се чувството му за значимост и той се изгражда в себе си усещане, че си е у дома.

Методи се усмихна:

– Каква голяма заблуда. Така можеш да пропуснеш дома приготвен за теб в Небето.

Той въздъхна, размаха ръце и възторжено заяви:

– Просперитетът в Христос не се измерва с богатство, успех или материална печалба. Пълнотата на живота, откриваме в интимната връзка с Исус. Какво всъщност означава просперитет в Божието царство?

Методи сериозно се замисли.

– Това означава мир, цел и радост, които светът не може да осигури, – отговори си той. – Трябва да имаме сърце, което прелива от благодарност, независимо от нашите обстоятелства.

Методи плесна с ръце:

– Когато се съгласуваме с Божията воля и даваме приоритет на Неговите пътища, ние изпитваме богатство, което надминава светското разбиране. Истинският просперитет е да живеем живот, вкоренен във вяра, любов и служба, като вярваме, че Бог ще посрещне нуждите ни, докато ходим с Него всеки ден. …. Силата на любовта просперира душите ни!

Методи бе въодушевен:

Нашите чувства влияят върху това, към което сме привлечени с нашите умове, воля и емоции. За това е добре да се съсредоточим върху Бога и тогава благодарно мислене измества нашата перспектива от това, което трябва да постигнем, към това как можем щедро да даваме. Щедростта произтича естествено от сърце, изпълнено с благодарност.

Нещо изтропа в коридора, но Методи не му обърна внимание и продължи да говори:

– Когато ние, като последователи на Исус, спираме да размишляваме върху безбройните Божи благословии – ежедневните провизии, дара на спасението, любовта, изляна върху нас – ние сме подтикнати да даваме. Благодарното сърце признава, че всичко идва от Бог, който осигурява изобилно. Този начин на мислене измества фокуса от „какво имам“ към „какво мога да споделя“.

Сърцето му преливаше от радост:

. Докато изпитваме Божията вярност, ние сме вдъхновени да бъдем верни настойници на Неговите дарове. Щедростта, която произтича от нашата благодарност, не е свързана с богатство или ресурси; Това е изливане на благодарност, отговор на пищната благодат, която Бог дава толкова щедро.

Лицето на Методи сияеше.

Бог ни призовава да Му служите с радост.

Всичко, което имаме, е дар от Неговата ръка.

Ще намерим радост, когато разпознаете Господ като източник на вашите благословии. Използвайте своето влияние и ресурси, за да благославяте другите и да развивате Божието царство.

Служенето с радостно сърце отразява нашата благодарност за Неговата доброта.

Нека вашият просперитет бъде инструмент за издигане на Исус, носейки надежда и насърчение на хората около вас.

Правейки това, вие ще изпитате истинска, трайна радост.

Привлекателната сила на просперитета се прекъсва чрез щедро служене на Бог.