На пътя седял един просяк и чакал някой да се смили над него и да му даде нещо.
Край него минал един конник. Той го ударил с камшик по лицето. Просяка го проследил с поглед и му пожелал
– Бъди щастлив.
Един човек станал свидетел на всичко. Когато чул какво било пожелано на конника, той казал на просяка:
– Вие сте доста смирен човек!
– Не, не съм, – казал просякът. – Пожелах му това, защото е нещастен. Ако беше щастлив той никога не би ме ударил с камшика.
–

Това се случи преди години. Тя бe едва двадесетгодишна. И за първи път пътуваше из Англия. Е, не сама, бе с приятелката си. Решиха да отскочат до Оксфорд. В купето срещу тях седеше младеж забол поглед в „Таймс“. Тя го посочи с поглед на приятелката си и убедена, че никой в купето не говори български, започна да коментира:
– Този изглежда доста добре. Само дето малко е самодоволен. Какво ще кажеш, типичен англичанин! За тях няма нищо по-хубаво от Англия.
– Моля те, не го зяпай така, – уплашено прошепна приятелката й. – Ще разбере, че говорим за него.
– Нищо няма да забележи! Наблюдавам го съвсем дискретно. Той се е зачел във вестника и нито чува, нито вижда.
След това уверение, двете девойки обсъдиха подробно не само външността му, но и предполагаемите душевни качества.
Тя свободно метна шала си отгоре, където обикновено слагат багажа, а когато дойде време да слизат забрави за него.
На гарата приятелката й изтича да купи нещо и тя остана сама на улицата. Тогава я приближи англичанина от купето Освен вестника носеше забравения шал. Поклони се учтиво и каза на чист български език:
– Извинете, но мисля, че това е ваше. Забравихте го в купето.
Лицето й премина всички нюанси от бледо розово до ярко червено. Това беше най-прекрасната среща в живота й.
След няколко месеца се сгодиха, а после се ожениха.

Една от най-интересните особености на Киев е построеният през 1907 г.дом по поръчка на полтавския търговец С. Аршовски.
Забележителен е каменият барелеф на фронтона на предната фасада. Той е оформен под формата на тъжно женско лице.
По време на дъжд по бузите ѝ се стича вода, създаваща илюзия за плачещо лице.
Местните хора твърдят, че на покрива има специален резервоар, в който се събира дъждовната вода и по жлебове, надвесени над очите, водата се стича надолу.
Коя е тази вдовица? Това не знаят и самите киевчани.

Понеделник всички възприемат като добър ден, тъй като след почивката лесно може да се влезе в работен ритъм.
За да добавят положителни емоции към живота, японските учени са изработили изумително нещо, хладилник,  на който трябва да се усмихнете, за да се отвори вратата му.
Всичко е много просто. Електрониката на битовия прибор е настроена, така че не само да разпознава лицето на собственика, а и да „разбира“ кога той се усмихва.
Тази система е наречена „брояч на щастие“ с надежда, че ще подбужда хората по-често да се усмихват. Този брояч значително ще повиши настроението, а така ще подобри и качеството на живота. просто ето така.

Последните топли дни пръскаха щедро лъчите си. Само вечерите намекваха за приближаващата зима. Пейката отново бе приютила жените, решили малко да отдъхнат от трудното си ежедневие. Малко разговорка, малко клюки, споделяне на болка и търсене на изход, програмата на това спонтанно събрание варираше според случая.
Днес не бе по-различно. Едра яка жена коментираше настървено:
– Чухте ли Варна била първа по раждаемост? Та ние по-малък град ли сме? Ще учредя организация за увеличаване на раждаемостта.
Слаба жена с добре подредени боядисани коси, махна с ръка и се засмя:
– Какво да не земеш да раждаш?
Въпросът имаше основание. „Учредителката“ бе преминала отдавна годините за раждане. Сняг покриваше косите й, но лицето й бе гладко и ако не бяха побелелите й коси, трудно ще можеш да определиш възрастта й.
Тя се наежи и продължи войнствено:
– Днес младото поколение не иска да създава семейства, а ако го създаде не искат да правят деца, за да не си нарушат спокойствието. Ако трябва ще родя.
Групата започна да се смее и бурно да коментира последната реплика.
– Жени с това шега не бива. Сара роди на деветдесет години, въпреки че бе престанало обикновеното й при жените, – каза дребна женица, цялата облечена в черно с тъмна кърпа на главата.
– Коя е пък тая? Да не са я изкуствено оплождали?, – засмя се млада жена около 40-те.
Жената скри под забрадката си падналите кичури побеляла коса и продължи спокойно. Мелодичният й глас усмири жените и те заслушаха разказа й.
– Бог бе обещал на Аврам, че ще има син. Бяха минали много години, той приближаваше 100-те, а на жена му отдавана бе престанало обикновеното при жените. Веднъж у Аврам дойдоха трима пътника. Той ги посрещна приветливо, нареди на жена си да приготви най-доброто. Когато гостите се нахраниха, един от тях каза:
– Догодина по-това време ще имаш син.
Аврам се смая и си каза: „Как ще стане това, като аз съм вече стар, а жена ми не може вече да ражда“? Жена му която шеташе в другата част от дома им, дочу репликата на госта и се засмя. Гостът каза на Сара:
– Ти се засмя, – въпреки че жената се опитваше да отрече, той продължи, – След година ще родиш син и ще го наречеш Исак, което означава смях.
И наистина на следващата година се родил Исак, нищо че баща му бил стар, а майка бе на години, когато вече жените не могат да раждат.
– Бабини деветини, попски приказки, – сви вежди една от жените, която се имаше за много знаеща.
– За Бог няма нищо невъзможно, – отвърна възрастната жена.
Тя се надигна от пейката и си тръгна.
Жените смутени и смаяни я проследиха с поглед и дълго след това нищо не можеха да кажат.