Жената в бяла престилка приближи леглото и усмихнато каза:

– Момиченце е. Красиво малко момиченце

„Естествено, че така ще кажат, – мислеше си Елена, докато се отпускаше в леглото, останала съвсем без сили. – Едва ли ще кажат, че детето е грозно.“

Странно, мислите ѝ бяха логични, въпреки дългите изтощителни часове, общо 36 часа 24, от които прекара в  болницата. Всичко беше придружено с внимание. Сестрите бяха любезни, акушерките също, а лекарят беше безупречен.

Помисли за майка си преживяла същото нещо пет пъти. Е, тя не е била настанена в удобна стая и за нея не са се грижили цял медицински екип, защото е раждала в дома си под надзора на местната акушерка. Странно, как беше издържала всичко това?

– Искам да я видя.

Подадоха ѝ бебето добре увито в одеяло. Малко човече с млечно сини очи и рехава златисто червеникава коса.

Погледна дъщеря си и си помисли: „Колко е прекрасно да се обичат двама души, а след 9 месеца миговете на удоволствие се превръщат в плът и кръв, в човешко същество с мозък, собствена воля, което умее да се смее, да плаче, да мрази и да обича“.

Животът ѝ бе променен завинаги. Той не беше само неин, а и на дъщеря ѝ. От тук нататък те щяха да го моделират заедно.

В този момент я заля вълна на любов, едно съвършено, всепоглъщащо и невероятно чувство. Каквото и да правеше от този ден нататък, където и да отидеше, това дете за нея щеше да означава много. Ако него го нямаше загрижеността и любовта към него щяха да останат.

Всичко се бе променило около нея, беше се преобърнало наопаки. Всичките ѝ мечти и желания бяха изместени към това миниатюрно, малко създание, което лежеше в ръцете ѝ.

Депресия е тежка болест даже и за хора с желязна воля.
Дори такива действия, като поистване на дома, ставане от леглото, измиване, при депресия могат да станат невероятно трудни, както физически, така и психически.
Много е важно да запазите мотивацията си, да продължите да живеете и да давате най-доброто от себе си, дори да се намирате в депресия.
Не бъдете строги спрямо себе си. Измененията не идват с магическата пръчка. Ако направите грешка или не получите резултата, който сте очаквали, не се отчайвайте!
Обграждайте се с хора, които в трудна минута са готови да ви подадат ръка. Човек, който успее да преодолее депресията става по-силен.
Да се справиш с подтиснатостта и депресията е трудно, но планирайки и бавно напредвайки към прогрес, вие отново ще се поувствате по-оптимистично и по-весело ще погледнете на живота.

Горкият, беше много притеснен. Знаеше, че се успива, особено, когато трябва да отиде някъде точно на време.
Още вечерта качи на смартфона си специална програма будилник, която изисква да се реши доста сложна задача, за да се изключи.
Нагласи нужното време и легна да спи.
Събуди се три часа по-късно. Телефонът лежеше до него без капак, а батерията беше на няколко крачки от леглото.
Тялото му беше решило доста „сложната“ задача, без да прибягва до сложни изисления.

Продължителен звън на телефон:
– Здравей, моля те, не затваряй!
– Какво искаш? Нямам време за приказки, казвай по-бързо!
– Днес бях на лекар …
– И какво ти каза?
– Бременна съм в четвъртия месец.
– Мога ли с нещо да ти помогна? Не искам никакви проблеми, абортирай!
– Казаха ми, че вече е късно. Какво да правя?
– Не ми звъни повече!
– Как така….? Ало….ало.
– Абонатът не отговаря. Моля обадете се ….
Изминаха 3 месеца.
– Здраевей, мъниче!
– А ти кой си?
– Аз съм твоя ангел хранител.
– А от кого ще ме пазиш? От тук няма къде да избягам.
– Много си интересен. Как я караш?
– Аз съм добре, но мама всеки ден плаче.
– Не се притеснявай, възрастните все от нещо са недоволни. Ти по-добре спи, набирай сили, ще ти трябват.
– А ти виждал ли си моята майка? Каква е тя?
– Разбира се, аз винаги съм до теб. Тя е красива и много млада.
Минаха още три месеца.
Жена мърмори под носа си:
– Какво ще правиш сега? Вече силно рита вътре…., втора чаша разлях…. и силен алкохол няма да ми помогне……
А някъде там вътре се обажда тихо гласче:
– Ангел, тук ли си още?
– Да, няма да те оставя.
– Днес на мама много ѝ е лошо. Цял ден плаче и се ругае сама.
– Не ѝ обръщай внимание. А ти готов ли си да видиш белия свят?
– Изглежда вече съм готов, но много се боя. Мама много ли ще се разстрои, когато ме види?
– Какво говориш, тя непременно ще ти се зарадва!? Нима може да не обикне такова мъниче като теб?
– Ангел, как е навън?
– Сега е зима. Наоколо всичко е бяло, падат красиви снежинки. Ти скоро ще ги видиш.
– Ангел, аз съм готов да ги видя.
– Давай малкия, чакам те!
– Ангел, много ме боли и се страхувам …..
Жената взе да охка и да пъшка:
– Ох, мамичко, много боли! О, помогнете ми ….., няма ли кой да ми помогне? Какво мога да направя тук сама? Помогнете, много боли…

Детето се роди бързо, без чужда помощ. Всичко ставаше накрая на града близо до последните блокове.
– Сине, – каза жената, надвесила се над новороденото, – не ми се сърди. Къде да отида с теб? Животът е пред мен. За теб няма значение, ти ще заспиш и това е всичко …..
– Ангел, къде отиде мама?
– Не зная, не се притеснявай, тя сега ще се върне.
– Ангел, защо гласът ти е такъв? Плачеш ли? Ангел, повикай мама, моля те. Тук е много студено.
– Не, момчето ми, аз не плача, така ти се е сторило. Сега ще я доведа. Ти не заспивай, викай силно!
– Но мама каза да спя и да не плача.
През това време в близкия пет етажен блок, в един апартамент, спорят мъж и жена:
– Не мога да разбера, на къде си тръгнала. На улицата е тъмно. Станала си нетърпима, откакто се върна от болницата. Не сме единствените, хиляди двойки са безплодни като нас. И те някак успяват да живеят са тази болка.
– Моля те, облечи се и да вървим.
– Къде?
– Не зная. Просто чувствам, че трябва да вървя. Повярвай ми, моля те!
– Добре, но това е за последен път. Чуваш ли ме, повече няма да тичам след теб, като куче на каишка.
Излязоха от входа. Жената вървеше с бързи крачки напред. След нея бавно пристъпваше мъжът ѝ.
– Скъпа, имам чувството, че вървиш по отдавна избран маршрут.
– Няма да повярваш, сякаш някой ме води за ръка.
– Плашиш ме. Обещай ми, че утре целия ден ще бъдеш в леглото. Аз ще позвъня на лекаря.
– Тихо ….чуваш ли, някой плаче?
– Да, от тази страна, чува се плач на дете!
Ангелът прошепна:
– Мъниче, плачи, силно викай! Твоята майка се е заблудила, но скоро ще те намери!
– Ангел, къде си? Виках те! Тук ми е много студено.
– Ходих да викна майка ти. Тя вече е наблизо.
Жената нежно промълви:
– О, Господи, но това наистина е детенце! То съвсем е замръзнало, да вървим по-бързо в къщи! Милият Бог ни е изпратил детенце!
Детето едва доловимо каза:
– Ангел, гласът на мама се е изменил?!
– Свиквай, мъниче, това е гласът на истинската ти майка!

Тъжна есен. Плачеше не само небето, но и дърветата, разделяйки се с вече изгубилите цвета си листа.
А още по-тъжно е, когато знаеш, че любимият до теб умира, а ти оставаш сама.
Тя бе слаба женица. В нея бе заличен всеки полъх на жизненост и надежда. Очите ѝ плуваха в сълзи. В слаба струйка те се стичаха по сбръчканото ѝ лице.
52 години заедно, а сега той си отива ….. оставя я сама.
– Ник, как ще живея без теб? – изплака тя, седнала до леглото му.
Той се размърда под завивката, усмихна ѝ се окуражаващо и тихо прошепна:
– Вземи любовта, която имаш към мен и я разпростри върху околните …..