Показаното по телевизията отново смути умовете на зрителите. Управниците се опитваха да докажат, че борбата със световния тероризъм не можело да мине без жертви.

Убеждават наивният зрител, че за не дойдат терористи у нас, трябвало заедно с американците да воюваме срещу злото в Ирак и Афганистан, и навсякъде, където Ал Кайда простира пипалата си.

– Къде сме тръгнали по чужд акъл, – недоволстваше бай Марин, – та момчетата ни гинат по чужди земи.

– Това е ламтеж за петролни кладенци и надмощие, – намеси се Любо, – а това не води до нищо добро.

– Нашите момчета в тая световна кланица на тероризма са обречени, – въздъхна примирено Неда.

– Абе тия дето се самовзривяват и убиват хората около себе си, защо го правят? – попита бай Марин. – В какво вярват? На какво се надяват?

– Такива действия само подсилват тероризма, – намеси се Наско.

– Какъв тероризъм? – махна недоволно с ръка Любо. – Американците нахлуха в Ирак заради петрола.

– Гонят си интересите, – вдигна рамене Наско. – Ами ние какво гоним?

– Колко държавица сме, – обади се и дядо Продан, – а си навираме главата, където и големите не смет да се покажат.

– Демокрация щели да правят, – издигна глас бай Марин.- Ей, хора, тя не се прави с войска, а от вътре се създава ….

– Политиците казват, че народът не бил доузрял да види ясно промените, – натърти Любо, – а ние отчаяни и обезверени, доверяваме се ту на един, ту на друг ха да стане нещо, ама няма.

– Измерват рейтинга на политици и държавници, но кой ще измери рейтинга на народа? – попита навъсено Наско.

– Политиката е мръсна работа, който нагази в нея, не може да остане чист, – заключи дядо Продан.

Каквото и да говореха, всеки от тях знаеше, че и в страната ни нещата не бяха добре, но искрено съжаляваха момчетата, които ги изпращаха навън в подкрепа на една или друга кауза.

Елена наблюдаваше как сина ѝ растеше и се превръщаше в буйно малко момче. С няколко жени тя често посещаваше домовете, които имаха нужда от помощ. Носеха им храна, шиеха им дрехи, разговаряха с хората за болките и незгодите им в живота.

В сърцето си Елена усещаше болезнен копнеж за дете. искаше да създава нещо, да отглежда повече деца.

Един ден тя сподели отчаянието си с отец Николай:

– Съпругът ми иска още синове, но не знам как бих понесла нова загуба. Трудно ми е да приема още една смърт.

Елена наскоро бе пометнала за втори път. Първият път тя беше едва във втория месец, но преди три седмици синът ѝ се изсулил от нея, малко преди да влезе в седмия месец.

– Знаете, че несигурността не е характерна за мен, – каза Елена, – но въпросът за изгубените бебета остава за мен голям провал. В сърцето ми се води страшна битка, разбирате ли?

– Така се е случило, – каза отец Николай, – Не знаем защо е станало това, но ако роптаем и обвиняваме себе си, това ще ни помогне ли? По-добре иди при съпруга си и вярвай, че Бог ще реши, кое е най-доброто.

На Елена ѝ бе много трудно, болката и мъката сковаваха душата ѝ.

Сподели терзанията си със съпруга си:

– Ами ако Бог ме наказва за безпирните ми ламтежи и амбиции?

– Бъди търпелива, – каза съпруга ѝ. – Всичко ще си дойде на времето. Ще имаме обширен дом и много деца така, както сме го искали.

Майката на Елена често ѝ казваше:

– Искам да родиш още едно дете, за да мога да го държа и бавя, преди да съм остаряла твърде много.

А баща ѝ веднъж каза:

– Причина за всичко е твоето своенравие и старата ти скръб, която трови утробата ти. Ти искаш да градиш кариера и да бъдеш майка. Една жена трябва да се грижи за дома и семейството си. Остави на мъжете да се занимават с останалите неща.

Елена искаше да успява навсякъде, и в дома си, и в работата си. Беше убедена, че ще може да се справи, но не искаше да спори с баща си, той нямаше да я разбере.