Това бе голямо постижение на отдела и директорът с интерес очакваше да види реализирането му.   Пред него стоеше млад учен, висок, слаб със скулесто лице и умни очи. Сомов реши шеговито да поднесе резултатите от своя труд. Той винаги е обичал такъв род дървета.

– Хайде да видим колко бързо ще израсте тази красавица, – загадъчно се усмихна младия човек.

Директорът стана и с леко съмнение в гласа каза:

– Разбира се в навечерието на Новата година това е много подходящо, но колко време е необходимо, за да порасне такова дръвче?

Сомов поривисто се отправи към лабораторната маса. Извади с пинсета от полупрозрачно бурканче малко семенце и каза уверено:

– Не повече от  двадесет-двадесет и пет минути.

– Прекрасно… – недоверчиво промърмори директорът.

Младият учен, без да се обърне, започна да обяснява:

– Биотоковете се предават по индукция. Записът се възпроизвежда и сигнала постъпва в електродите. Хранителният разтвор дава всичко необходимо за растежа на дръвчето…..

Шумът на моторите отслабна, настъпи тишина. Лампичките угаснаха и приборите заработиха. Изведнъж директорът се вцепени. Пред погледът му започна да изправя ръст малка елхичка. Последва възторжен възглас:

– Невероятно!..Великолепно!… Това е цяло чудо!

Сомов смутено се усмихна.

– Каква карасива елхичка, – повтори няколко пъти като в унес директорът. – Просто нямам думи!

– А на мен ми е жал за нея, – едва доловимо прошепна женски глас.

На вратата стоеше Сара младши научен сатрудник, работеща към същата лаборатория. Тя бе привлекателна и стройна млада жена. Директорът сви рамене в недоумение:

– Защо?

Сара дойде и нежно докосна с върха на пръстите си крехкото създание:

– Те не е видяла как тъжно се губи залеза, как се усмихва утрото. Нейните клонки не са поели от медения мирис на юни. Тя не е опитвала наелектризирания буреносен въздух. Не е слушала песента на птиците, почиващи си върху нея. А къде са приятелките ѝ? Къде е родната зелена гора? Тя никога няма да усети необятната тайга…..

На расниците на Сара блеснаха сълзи. Мъжете навели глави, мълчаха. В лабораторията стана тихо.

А елхичката се радваше на яркия лъч на лазера, на обогатения въздух с въглероден двуокис. Радваше се на биотоковете и на хората…

Това, за което говореше Сара, за нея беше напълно непознато.

Майка забелязала, че синът й постоянно крещи на жена си и го попитала:

– Сине, защо се ядосваш толкова на жена си? Тя е грижовна майка на децата си и любяща съпруга.

– С годините любовта изчезна. По-рано жена ми бе красавица и аз я носех на ръце. Сега тя е обикновена жена, която по цял ден е заета с нещо във къщи.

– Сине, ти си забравил да я уважаваш. Ние живеехме бедно с баща ти,  но той винаги ме е уважавал и любовта ни не изчезна дори през годините на старостта.

– Майко, аз също ви уважавам.

– Нима твоята жена не се нуждае от уважение? Любов без уважение е като ангел с едно крило, който бързо пада надолу.

Събрали се група мъже и заспорили. Не могли да разрешат въпроса: Как изглежда най-красивата жена?
Едни харесват синеоките, други с дълги коси, трети дребните с малки ходила, четвърти….., а други обратното на вижданията на първите. И всеки смятал, че той най-добре разбира нещата и може точно да определи най-голямата красавица. Как ли не се убеждавали един друг, как ли не настоявали, но всеки си оставал на своето мнение.
Отишли при един мъдрец и го попитали:
– Моля те, кажи ни коя е най-красивата жена?
Дълго гледал стареца синевата на планините, която се губела далеч зад облаците. Засмял се, като че ли на себе си и казал:
– Най-красивата жена е любимата.