В древни времена в полето имало вълшебен кладенец.
Идвал човек до него, пускал кофата и я изкарвал. А в нея се оказвало това, което било в сърцето му.
Първоначално хората вадели от него любов, доброта, нежност. Който каквото имал, такова му се прибавяло.
Но след това нещо се случило в света.
Хората взели все по-често да загребват от кладенеца зло, завист, омраза.
И те решили, че кладенецът нещо се е повредил и го засипали.
По-лесно е да затрупаш кладенец, отколкото да очистиш сърцето си.

Бог няма недостатъци, за да иска от мен да ги запълня. Той е цялостен и изобилва от щастие.  Бог е планински извор, а не поилка.

Планинският извор има в изобилие. Постоянно прелива и снабдява другите.

Поилката трябва да се пълни от помпата с кофа. Така че, ако искате да получите нещо от поилката, трябва да работите здраво, за да я подържате пълна и да ви бъде полезна.

Но ако се надявате на извора, паднете на колене и пийте до насита. Като се освежите и добиете сила, идете при хората в долината и им кажете какво сте открили.

Така е и с Бога идваме при него да пием и да се изпълним сила, за да отидем след това и да го прославим.

Имало едно време една майка. Тя толкова обичала дъщеря си, че не ѝ отказвала нищо.

Една нощ докато детето вървяло в градината, зърнало луната и пожелало да я има.

Много пъти майката се опитвала да обясни на момиченцето си:

– Мястото на луната е на небето. Не можеш просто да я откъснеш от там и да я вземеш в ръце.

Но като всяко малко дете, дъщеря ѝ не разбирала, че луната не принадлежи на никого. Продължавала да я иска и плачела.

Какво можела да направи майката?!

Накрая донесла една кофа с вода и посочила на детето отражението на луната в нея.

– Ето я твоятя луна, мила моя.

Възхитено, момиченцето дълго си играло с отражението и наблюдавало вихрения танц на водата.

Зави надолу и когато се приближи, тя видя тъмна сянка в градината. „Не“помисли си тя.

Но бе той. Беше застанал на колене с кофа вода и парцал в ръката. Когато се приближи видя, че мие розовия храст, а не плочките, както си беше помислила първоначално.

Беше се навел над него и лъскаше педантично листата, като някой побъркан градинар.

Тя очакваше всеки миг той да спре, но не го направи. Така че най-накрая тя отвори задната врата и влезе.

– Ваньо, – каза тя, – какво правиш?

Той спокойно вдигна поглед. Изобщо не се изненада, ч я вижда.

– Акари. Пролетта беше влажна. Пръсках ги два пъти, но за да се махнат яйцата, най-добре е да се измият на ръка, – обясни той и пусна парцала в кофата.

Никога не бе мислила, че Иван е хубав. Предполагаше, че официалното му държане го спасяваше от посредствеността му. Когато не беше вдървен и скован, в него имаше плавност и лекота, която напомняше на хищна котка.

– Това е кралицата на виолетките, – каза той и посочи розовия храст. – Прекрасен стар вид. За първи път е култивиран през 1860 г. А това е „мадам Исак Перие“. Цветовете ѝ миришат на малини.

По лицето му нямаше и следа от вълнение, нито някакъв опит да го прикрие.

Живели в една хладилна витрина сладоледи. Всички те били красиви и щастливи. Децата много ги обичали и постоянно молели родителите си да им купят от тях.
Един от сладоледите бил много горделив. Много често питали за него, но родителите не го купували, защото бил много „скъп“.
Сладоледът пискал от удоволствие, когато го избирали, но щом не го купували той гордо заявявал:
– Вас още днес ще ви изядат, а аз ще живея вечно!
Обикновените сладоледи изобщо не го забелязвали, те често били заменяни от нови. Новодошлите непрекъснато се оплаквали от транспортирането им от фабриката. Опаковката им била нестабилна и когато идвали тук били силно потресени, а вафлените им чашки по чудо оцелявали….
Гордият сладолед слушал, усмихвал се и злорадствал. Той смятал, че е най-доброто нещо на света.
Но една сутрин един от обслужващите витрината отворил капака й и изхвърлил гордият сладолед в кофата за боклук. Неговият срок за годност бил свършил и той започнал да се разваля и разтича.
Така гордият сладолед не могъл да живее дълго и щастливо, защото гордостта му пречела за това. А малките сладоледи били препълнени с щастие. Те радвали безброй деца, които постоянно искали да си близнат от тях.