Данчо със съжаление констатира:

– Стресът и прегарянето могат да ни накарат да проектираме болката и изтощението си върху другите. Обикновено те са тези, които са най-близо до нас.

– И аз съм го наблюдавал, дори и при себе си, – поклати глава Павел. – Неприятно е.

– Повечето реагират на прегарянето, като избухват в гняв и връхлитат на околните с ярост, докато животът им се разпада, – подчерта дебело Данчо.

– Изтощението може да ни накара да се затворим и да спрем да общуваме със съпругата или приятелите си, – продължи Павел.

– Под „общуване“ имаш предвид навярно за говорене? – попита Данчо.

– Но и слушане, – отговори Павел. – Вече не се чувстваме свързани с хората около нас и започваме да не ни е грижа за поддържането на тези взаимоотношения, а Бог ги е поставил в живота ни.

– След като не сте общували известно време, може да се развие негодувание, – отбеляза Данчо.

– Ще са необходими много усилия от наша страна, за да върнем баланса във взаимоотношенията си, – усмихна се тъжно Павел.

– Но ние трябва да постигаме мир и да се стремим към единство, – плесна с ръце Данчо.

– Да, – Павел наведе глава надолу, – след като сме прекъснали комуникацията с дадени хора, трябва се се свържем с тях и да компенсираме необходимото.

Странни са човешките представи, но още по изненадващи са отговорите на малките деца. Те ни подсещат за неща, на които не сме обърнали достатъчно внимание.

Един ден Дани стоеше край родителите си, които разговаряха с няколко души. Темата бе за семейството.

– Как може да познаете, че двама души са женени? – внезапно попита Дани.

Възрастните се стреснаха и изненадано погледнаха малкото момче.

– А ти по какво ще ги познаеш? – попита го заинтригуван баща му.

Дани смръщи вежди и важно заяви:

– Много просто, те крещят на едни и същи деца.

Да, момчето бе направило своето откритие.

И то си беше така, но бракът може да бъде много труден, независимо дали имате деца или не.

Финансите, комуникацията, интимността и понякога дори децата могат да станат източници на напрежение в отношенията ви.

Независимо от това, Бог иска бракът да бъде източник на радост, насърчение, утеха и благодат.

Валя и Вера обичаха да пътешестват. Бяха получили малко повече пари и решиха да отлетят към топлите страни.

Избраха да посетят град Маракеш, древната столица на Мароко, един от градовете на приказките „1001 нощ“.

Градът не ги изненада много. Попаднаха на голям площад, където имаше много продавачи, просяци, заклинатели на змии и музиканти, чиято основна задача бе да грабнат пари по всякакъв начин.

Двете девойки изглеждаха лесна плячка за мошеници.

Валя и Вера разговаряха тихо, когато към тях се приближи продавач на евтини сувенири. Първоначално той им заговори на арабски.

Момичетата решиха да се пошегуват и започнаха на унгарски да обясняват:

– Не разбираме, не знаем вашия език.

Мъжът без акцент премина на унгарски, като предлагаше стоката си.

Валя и Вера се изненадаха. Те предполагаха, че този език не е популярен по тези места. Двете преминаха на английски. Арабина предложи стоката си и на този език.

Играта на полиглот продължи, като премина на френски, а след това и на немски. Мъжът без да се смути перфектно говореше и на тези езици.

Приятелките преминаха на български, надявайки този трудени и рядък език за Африка да се превърне в пречка за комуникация, но се бяха жестоко излъгали.

– Аз мога да говоря и на този език, – каза арабина и продължи да предлага стоката си.

Притиснати от неочаквания полиглот, момичетата не издържаха на натиска и купиха съвсем ненужни неща.

От къде Вера и Валя знаеха толкова езици? Навярно ги бяха учили.

В случая интересното бе друго. Често си мислим, че населението в Африка е неграмотно и далече от цивилизацията, но изглежда грешим.

Празник е. Хората по различен начин се отнасят към него. Едни се радват, че на този ден почиват, но малцина се замислят какво точно празнуват.

Денят е 24 май – ден на славянската писменост.

Десислава и Младена се разхождаха сред оживените маси изпълнили главната улица и градския парка. Момичетата разговаряха и разсъждаваха върху сериозна тема.

– Днес, в свят на информационни технологии и комуникации, какво е мястото на това дребно нещо, което приемаме като даденост, наречено писменост? – попита Десислава.

– Представи си свят от неграмотни хора, – засмя се Младена. – Такива се срещат и днес в нашия 21 век, но имам предвид друго. Говоря за онези умни хора, които знаят и могат много, но нямат писменост. Какво биха правили? Как ще оставят знанията си на следващото поколение?

– Е, имало е и така наречената племенна или родова памет, която се е предавала от уста на уста, – вметна Десислава.

– Но колко приказки, разкази и постижения на човешкия ум са забравени и не могат да бъдат възстановени, защото не са били записани, – подчерта дебело Младена.

– Древните шумери са създали пиктограмите, което може да се смята като начало на човешката култура, – изтъкна Десислава. – Само че използването на тези означение е било много трудно за повечето и хората започнали да използват символи. Така се се появила гръцката и латинската, да не говорим за Финикийската азбука и Египетска йероглифи, които не се използват вече.

– Забележи, – вдигна показалеца си нагоре Младена, – гръцката и латинската писмености са станали основни в Европа. Така се сложило началото, да се записва всичко, което знаели и откривали.

– Но дошло време, когато се появило християнството, – продължи с разсъжденията си по-нататък Десислава. – И освен латинската и гръцката писменост се наложила и еврейската. Така се появила триезичната догма.

– Да, но в света не съществува само един народ, а и всички тези националности не говорят един и същи език, – не остана назад Младена.

– Кирил правилно е осъзнал, че за да разбират християнството славянските народи, между които били изпратени, за да бъдат прибавени към Христовото тяло, – наблегна Десислава, – тези множества от хора е трябвало да разбират Богослужебните книги и охотно да участват в литургиите провеждани в църквите.

– Лично аз мисля, – заяви Младена, – че писмеността е най-голямото човешко постижение.

– Без него днес, – заключи Десислава,  – нямаше да има книги, от които да се учим; коли, с които да се придвижваме; компютри, без които днес трудно караме в нашият 21 век, век на информационните комуникации.

Парламентарният комитет за изменение на Конституцията е излязъл с препоръка. Южна Африка да даде на жестомимичен език държавен статус.

Дискусията за признаването на жестомимичен език от държавата започнал в Южна Африка след съвместна петиция от няколко асоциации на глухите през 2007 г. Според документа милиони хора в страната са лишени от възможността да получават стоки и услуги поради „невъзможността за комуникация“.

Първата държава, която признава езика на жестовете като държавен език, е Уганда. Също така сред африканските страни този език, официално е признат от властите в Зимбабве. Освен това, принципа за „насърчаване“ използването на езика е залегнало в Конституцията на Кения.