Андрян скоро щеше да навърши десет години и за рожденият му ден баба му бе обещала класьор за марки.
Рожденият ден дойде, но нямаше нито класьор, нито някаква вест от баба му.
В къщи никой не спомена за това, за да не огорчи момчето.
Когато дойдоха гостите Андрян започна да изброява от кого какви подаръци е получил.
Майка му много се изненада, когато го чу да казва:
– А баба ми подари класьор за марки.
И това той повтори няколко пъти. Когато останаха сами, майка му го попита:
– Андряне, ти не получи класьор за марки от баба си, защо днес казваше на хората, че си го получил?
Синът удивен погледна майка си. На него му се стори странно, че тя задава такъв въпрос.
– Мамо, щом баба е казала така, значи това е така е – заключи Андрян.
Майката си премълча, за да не го разколебае.
Измина цял месец, но никакъв класьор не дойде. Накрая майката реши да изпита сина си и му каза:
– Андряне, навярно баба ти е забравила за обещанието си.
– Едва ли, – уверено каза момчето, – не вярвам да е забравила.
Майката забеляза, че синът ѝ, който бе изпълнен с доверие, изведнъж се замисли, сякаш имаше някаква възможност за това, за което намекваше тя.
След минута очите на Андрян светнаха и той каза:
– Мамо, как мислиш, добре ли ще бъде да ѝ напиша писмо, в което да ѝ благодаря за класьора.
– Не зная, – уклончиво каза майката, – но можеш да опиташ.
След няколко минути писмото бе написано и изпратено по пощата, а Андрян тичаше весело, напълно уверен в обещанието на баба си.
Много скоро се получи писмо със следното съдържание:
„Скъпи Андряне, не съм забравила обещанието си относно класьора. Търсих такъв, но не можах да намеря какъвто исках. Поръчах класьор чак от столицата. Отсъствах известно време от дома си и когато се върнах класьорът бе дошъл, но когато го разгледах не ми хареса. За това поръчах нов, но той още не е пристигнал. Изпращам ти десет лева да си купиш от вашия град такъв, какъвто на теб ти харесва. Твоя любяща баба Надя“.
При четенето на писмото на лицето на Андрян сияеше. Той бе победител.
– Ето, мамо, нали ти казах?!
В доверчивото му сърце нямаше и капка съмнение. През цялото време, докато Андрян бе уповавал, баба му бе действала. Така неговата вяра се материализира.
По този начин човек може да види неща, опирайки се на Божиите обещания.
„Блажени са тези, които без да видят, са повярвали“.